Пътешественикът във времето и неговата жена

— Гомес!

— Да!

Той се навежда, за да вдигне приятеля си, който изплюва върху коленете си един зъб.

— Каква дата сме днес?

— Четиринайсети декември.

— Коя година?

Гомес ме поглежда така, сякаш има по-важна работа от това да забавлява ненормалници, и вдига Ник като чувал с картофи, от което него явно го заболява ужасно, защото той започва да циври.

— 1991 година. Явно си по-пиян, отколкото изглеждаш.

Гомес тръгва по уличката и изчезва по посока на входа на театъра. Аз смятам бързо. Не е минало много време, откакто ходим с Клер, значи ние с Гомес почти не се познаваме. Нищо чудно, че ме гледа на кръв.

Той се появява без товара си.

— Оставих го при Трент, той да се оправя. Ник му е брат. — Тръгваме по пресечката на изток. — Ще прощаваш, че питам, драго ми Библиотекарче, но защо, да го вземат мътните, си облечен така?

Аз съм в сини джинси, пуловер в бебешко синьо на жълти патета, неоново червено яке и розови маратонки. Наистина не е изненадващо, че на някого му се е приискало неудържимо да ме удари.

— Не намерих нищо по-добро. — Дано онзи тип, от когото смъкнах всичко това, е бил близо до тях. Навън сигурно е пет-шест градуса над нулата. — А ти защо си общуваш с такива негодници?

— О, следвали сме заедно право.

Минаваме покрай служебния вход на армейския ведомствен магазин и ме обзема огромното желание да съм облечен в нормални дрехи. Решавам да рискувам и да възмутя Гомес — знам, че все ще го преглътне някак. Спирам.

— Другарю, няма да се бавя много, но трябва да свърша една работа. Ще ме почакаш ли в края на улицата?

— Какво ще правиш?

— Нищо. Ще проникна с взлом. Не обръщай внимание на човека зад кулисите.

— Имаш ли нещо против да дойда и аз?

— Имам. — Той ме поглежда умърлушено. — Хайде, от мен да мине. Щом е толкова наложително.

Влизам в нишата, където е служебният вход. Прониквам с взлом тук за трети път, макар че другите два случая са все още в бъдещето. Превърнал съм го в истинска наука. Първо разбивам катинара върху предпазната решетка, който се оказва детска залъгалка, дърпам решетката, отключвам секретната брава със стар пълнител от химикалка и безопасна игла, която малко преди това съм намерил на Белмънт Авеню, и пъхам парче алуминий между рамката и двойната врата, за да вдигна вътрешното резе. Voilà46. Отнема ми общо към три минути. Гомес ме наблюдава едва ли не с религиозно благоговение.

— Къде си научил всичко това?

— Идва ми отвътре — скромнича аз.

Влизаме вътре. Върху една дъска мигат червени лампички, уж са охранителна система, но аз не съм вчерашен. Тъмно е като в рог. Прехвърлям наум разположението на стоките.

— Не пипай нищо, Гомес.

Искам да ми е топло и да не бия на очи.

Тръгвам предпазливо между щандовете и очите ми свикват с тъмнината. Започвам с панталоните: черен левис. Харесвам си една тъмносиня фланелена риза, дебело черно яке с подплата като на планинските спасители, вълнени чорапи, боксерки, дебели планинарски ръкавици и шапка с наушници. За своя огромна радост на щанда за обувки откривам обувки „Док Мартенс“ — съвсем същите, с каквито беше онова приятелче Ник. Готов съм за действие.