Пътешественикът във времето и неговата жена
- Автор: Нифнегър Одри
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пътешественикът във времето и неговата жена». Краткое содержание книги:
— Какво искаш да знаеш, другарю?
— Всичко. Искам да знам, защо един наглед кротък библиотекар скъсва от бой ей така, за нищо, непознат на улицата и е облечен като лелка в детска градина. Искам да знам, защо преди осем дни Ингрид Кармайкъл е направила опит за самоубийство. Искам да науча, защо сега изглеждаш десет години по-стар, отколкото последния път, когато те видях. Косата ти побелява. Искам да разбера, как така си се научил да разбиваш секретни ключалки. Искам да знам, защо Клер имаше твоя снимка още преди да те е срещнала.
Клер е имала моя снимка отпреди 1991 година ли? Не знаех. Ужас!
— Как изглеждам на тази снимка?
Гомес се взира в мен.
— По-скоро както сега, а не както преди половин месец, когато идва на вечеря.
Било е преди половин месец ли? Господи, с Гомес се срещаме едва за втори път.
— Правена е навън. Ти се усмихваш. Отзад има дата — юни 1988 година.
Носят ни храната и ние млъкваме, за да я подредим на малката масичка. Започвам да ям така, сякаш това е последният ми ден.
Гомес седи и ме гледа как се храня, без да докосва чинията. Виждал съм го да го прави и в съдебната зала със свидетели на другата страна. Просто седи и ги гледа, и те си казват и майчиното мляко. Не че имам нещо против да си кажа всичко, но първо искам да хапна. Всъщност искам Гомес да знае истината, защото през годините напред постоянно ще ми спасява кожата.
Вече съм преполовил сьомгата, а той продължава да седи.
— Яж, яж де — подканям съвсем като госпожа Ким.
Той топва един пържен картоф в кетчупа и започва да го дъвче.
— Не се притеснявай, ще ти се изповядам. Но нека се нахраня на спокойствие, нали ми е за последно.
Той капитулира и започва да си яде хамбургера. И двамата не казваме и дума, докато не приключвам и с плодовете. Ланс ми носи още кафе. Слагам му захар и сметана, разбърквам го. Гомес ме гледа така, сякаш му иде да ме разтърси. Решавам да се позабавлявам за негова сметка.
— Добре, де. Ето какво правя: пътешествам във времето.
Той върти очи и прави кисела физиономия, но не казва нищо.
— И така, пътувам си във времето. Сега съм на трийсет и шест години. Днес следобед беше девети май 2000 година. Беше вторник. Бях на работа в библиотеката, тъкмо бях изнесъл лекцията за членове на клуба „Какстън“47, когато най-неочаквано се озовах на Скул Стрийт през 1991 година. Както обикновено, трябваше да намеря бързо нещо, което да облека. Известно време се крих в един вход. Беше ми студено, нямаше никакви хора, накрая се появи един тип, облечен… е, видя как беше облечен. Нападнах го в гръб, взех му парите и всичко, което имаше по себе си, освен бельото. Уплаших го до смърт, май си помисли, че ще взема да го изнасиля. При всички положения се сдобих с дрехи. Това добре. Но в този квартал няма как да си облечен по този начин и да не възникнат известни недоразумения. Цяла вечер слушах обидите на кого ли не и накрая твоят приятел беше последната капка. Съжалявам, ако съм му нанесъл големи телесни повреди. Исках много да му взема дрехите, най-вече обувките. — Гомес поглежда под масата към краката ми. — Постоянно се озовавам в положение като това. Без майтап. Има ми нещо. Ей така, без причина, се местя във времето. Нямам власт над това, никога не знам кога точно ще се случи и къде и кога ще се озова. За да се оправя някак, разбивам ключалки, обирам магазини, пребърквам джобове, нападам в гръб хора, прося, прониквам с взлом, крада коли, лъжа, мамя и осакатявам. Няма нещо, за което да се сетиш и което да не съм правил.
— Убийство.
— Е, поне аз не знам да съм убивал. Не съм и изнасилвал. — Докато говоря, го гледам. Лицето му е невъзмутимо. — Ингрид. Наистина ли я познаваш?
— Познавам Силия Атли.
— Майко мила! Със странни птици общуваш. Как Ингрид е опитала да се самоубие?
— Със свръхдоза валиум.
— През 1991 година? А, да. Това й е четвъртият опит за самоубийство.
— Моля?
— О, ти не знаеше ли? Силия ти е съобщила информацията доста избирателно. На 2 януари 1994 година Ингрид най-после успя да сложи край на земния си път. Простреля се в гърдите.
— Хенри…
— Случи се преди, шест години и още съм й ядосан. Жалко наистина за нея. Но тя от доста време беше в тежка депресия и продължи да затъва в нея. Не можех да й помогна по никакъв начин. Това бе едно от нещата, заради които се карахме.
— Не ти липсва черен хумор, Библиотекарче.
— Искаш ли доказателства?
Той само се усмихва.
— Ами снимката? За която спомена, че е у Клер?
47
Клуб на библиофилите, основан в Чикаго през 1895 г. и носещ името на първия английски печатар Уилям Какстън. — Б.пр.