Пътешественикът във времето и неговата жена

— Боде — обяснявай той.

— Като шкурка — съгласява се баба, докато прокарва пръсти по четинестата му брадичка. — Не си момче — добавя тя.

— Не, не съм.

— На колко години си?

— Осем години по-голям от Клер.

Тя изглежда озадачена.

— На двайсет и пет ли?

Гледам прошарената коса на Хенри, бръчиците около очите му. Изглежда на около четирийсет, може би дори повече.

— На двайсет и пет — отсича той твърдо.

Някъде там това е вярно.

— Клер ми каза, че ще се жените — отбелязва баба.

Той ми се усмихва.

— Да, ще се оженим. След няколко години, нека първо Клер завърши училище.

— По мое време господата идваха на вечеря, за да се запознаят с родителите.

— Ние сме в… по-необичайно положение. Това не е възможно.

— Не виждам защо да не е възможно. Ако ще стоите по ливадите с внучка ми, със сигурност можеше да дойдете в къщата, за да ви видят и родителите й.

— Ще ми бъде много приятно — казва Хенри и се изправя, — но се опасявам, че точно сега трябва да побързам за влака.

— Почакайте, млади момко… — подхваща баба, но Хенри я прекъсва:

— Довиждане, госпожо Миграм. Наистина се радвам много, че най-после се запознахме. Извинявай, Клер, но не мога да остана…

Посягам към него, но се чува звук, все едно целият въздух по земята е изсмукан, и него вече го няма. Обръщам се към баба. Тя седи на камъка с протегнати ръце и смаяно лице.

— Какво стана? — пита ме и аз започвам да обяснявам. След като приключвам, баба седи със сведена глава и кърши изкривените си от артрита пръсти така, че те приемат странни форми. Накрая вдига лице към мен. — Но, Клер — казва ми, — той явно е бяс.

Заявява го съвсем делово, сякаш ми казва, че съм си закопчала накриво палтото или че е време за обяд.

Какво мога да отговоря?

— Мислила съм за това — уверявам я. Хващам я за ръцете, за да не ги търка повече — вече са почервенели. — Но Хенри е добър. Нямам чувството, че е бяс.

Баба се усмихва.

— Говориш така, сякаш всеки ден срещаш бесове.

— Не смяташ ли, че един истински бяс ще… ще бесува?

— Смятам, че ще бъде неописуемо мил, стига да поиска.

Подбирам внимателно думите.

— Веднъж Хенри ми разказа как според неговия лекар, той е представител на нов човешки вид. Нещо като следващия етап в еволюцията.

Баба клати глава.

— Това е точно толкова лошо, колкото и да е бяс. За какво ти е Клер, да се омъжваш за такъв човек! Помисли за децата, които ще родиш! Ще се пренасят в следващата седмица и после ще се връщат за закуска!

Смея се.

— Ще бъде много забавно! Като Мери Попинс или Питър Пан.

Баба стиска едва-едва ръката ми.

— Замисли се за миг, скъпа: в приказките само децата преживяват приключения. Майките трябва да си стоят у дома и да чакат децата им да влетят през прозорците.

Гледам купчината дрехи, намачкани върху земята, там, където Хенри ги е оставил. Вдигам ги и ги сгъвам.

— Ей сега се връщам — казвам, после намирам кашона и прибирам в него дрехите на Хенри. — Хайде да се прибираме вкъщи. Време е за обяд.

Помагам на баба да стане от камъка. Вятърът бучи в тревата и ние се навеждаме, за да не ни брули, докато се връщаме. Когато стигаме при хълма, аз се обръщам и поглеждам назад към поляната. Няма никого.

След няколко дни седя на леглото на баба и й чета „Мисис Далауей“43. Вечер е. Вдигам поглед, баба май е заспала. Спирам да чета и затварям книгата. Очите на баба се отварят.

— Ехо! — казвам й аз.

— Мъчно ли ти е понякога за него? — пита ме тя.

— Всеки ден. Всеки миг.

— Всеки миг — повтаря тя. — Да. Така е, нали?

Обръща се на една страна и заравя глава във възглавницата.

— Лека нощ — пожелавам й аз и изключвам лампата.

Докато ставам и поглеждам в тъмното към баба в леглото й, ме плисва самосъжаление, сякаш са ми влели във вените от него. „Така е, нали?“ Нали?