Пътешественикът във времето и неговата жена
- Автор: Нифнегър Одри
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пътешественикът във времето и неговата жена». Краткое содержание книги:
— Не смяташ ли, че движещата сила на света всъщност се свежда до „Изяж, за да не бъдеш изяден“?
— Общо взето, да. Но самият ти не олицетворяваш ли алтруизма? — пита Хенри.
— Да, олицетворявам го, макар че ме смятат за опасно луд — заявява Гомес уж безразлично, но аз виждам, че е озадачен от Хенри.
— Клер — обръща се към мен, — ами десертът?
— Ужас, щях да забравя — възкликвам и ставам прекалено бързо, след което се хващам за масата да се закрепя. — Ей сега ще го донеса.
— Аз ще ти помогна — заявява Гомес и идва след мен в кухнята.
Аз съм на токове и докато влизам в кухнята, се хващам за рамката на вратата и залитам напред, а Гомес ме сграбчва.
— Пияна си, Клер — съобщава ми.
— Знам. Ти също.
Включвам кафе-машината и в каничката потича кафе. Облагам се на плота и махам внимателно целофана от чинията с шоколадови ореховки. Гомес е застанал отзад, съвсем близо до мен и прошепва тихо, като се навежда и дъхът му ме гъделичка по ухото:
— Това е онзи тип.
— В смисъл?
— Онзи, за когото те предупредих. Хенри… той е…
В кухнята влиза Шарис, Гомес отскача от мен и отваря хладилника.
— Ей! — казва тя. — Имате ли нужда от помощ?
— Да, вземи чашите за кафе…
Понасяме чашите, чинийките и сладките и се добираме без произшествия до масата. Хенри чака така, сякаш е на зъболекар, с вид на търпелива уплаха. Смея се, защото ме гледаше по същия начин и когато му носех храна на Ливадата… той обаче не помни, още не е бил там.
— Спокойно — казвам му. — Най-обикновени ореховки. Дори аз мога да ги правя.
Всички се смеят, сядаме. Оказва се, че ореховките са недопечени.
— Ореховки алангле — заявява Шарис.
— Салмонела с орехи — включва се и Гомес.
Хенри отбелязва:
— Винаги съм обичал тесто.
И си облизва пръстите. Гомес си свива цигара, запалва я и всмуква дълбоко от тютюневия дим.
Хенри: Гомес пали цигара и се обляга на стола. Нещо в този тип ме дразни. Може би нехайното му собственическо чувство спрямо Клер или градинската разновидност на марксизма? Сигурен съм, че съм го виждал и преди. В миналото или в бъдещето? Я да разберем.
— Изглеждаш ми много познат — казвам му аз.
— Виж ти! Да, и на мен ми се струва, че сме се срещали някъде.
Опитвам се да налучкам.
— Иги Поп в „Ривиера“?
Той се стряска.
— Ами да. Беше с онази блондинка, Ингрид Кармайкъл, засичах те все с нея.
И двамата с Гомес поглеждаме към Клер. Тя се е вторачила в него и той й се усмихва. Клер извръща поглед, но не към мен.
На помощ ми се притичва Шарис.
— Ходил си на Иги без мен?
Гомес казва:
— Ти беше заминала някъде.
Шарис се цупи.
— Винаги пропускам всичко — обяснява тя на мен. — Не успях да видя Пати Смит и сега тя вече е в пенсия. Пропуснах и „Токинг Хедс“ при последното им турне.
— Пати Смит ще има още турнета — успокоявам я аз.
— Така ли? Откъде знаеш? — пита Шарис.
Ние с Клер се споглеждаме.
— Само предполагам — отвръщам.
Започваме да си разказваме кой каква музика обича и установяваме, че всички сме заклети пънкари. Гомес казва, че точно преди Джони Тъндърс да напусне бандата, е ходил във Флорида на „Ню Йорк Долс“. Описвам концерт на Лийн Лъвич, на който съм успял да отида при едно от пътешествията си във времето. Шарис и Клер са развълнувани, защото след няколко седмици в зала „Арагон“ ще свирят „Вайълънт Фам“ и Шарис е осигурила безплатни билети. Вечерта продължава без повече произшествия. Клер ме изпраща до долу. Заставаме във входа, между външната и вътрешната врата.
— Извинявай — казва ми Клер.
— О, защо се извиняваш? Беше весело, а аз обичам да готвя.
— Не — казва тя, вторачена в обувките си, — за Гомес.
Във входа е студено. Притискам Клер в обятията си и тя отпуска глава на гърдите ми.
— Какво за Гомес? — питам я.
Нещо й се върти в главата. После обаче тя свива рамене.
— А, всичко е наред — казва ми и аз не я питам повече.
Целуваме се. Отварям входната врата, Клер пък отваря вътрешната врата, аз излизам на тротоара и се извръщам назад. Клер още стои на открехнатата врата и ме гледа. Аз също стоя, иска ми се да се върна и да я прегърна, иска ми се да се върна горе с нея. Клер се обръща и тръгва нагоре, а аз я гледам, докато се скрива от поглед.