Светлината, която не виждаме
- Автор: Доер Антъни
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542816522
- Переводчик: Пламен Кирилов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Светлината, която не виждаме». Краткое содержание книги:
Вернер Пфениг отраства в бедно миньорско градче в Германия със сестра си Юта. Един ден двамата откриват старо радио. Седмица по-късно Вернер вече може да го сглобява и разглобява със затворени очи. За него радиото се превръща в страст, но и в надежда за избавление от предопределената участ да работи в мините. Талантът му осигурява място в академия на Хитлерюгенд, но реалността се оказва брутална – насилието и агресията са част от обучението. Скоро попада и в месомелачката на войната – изпратен е на фронта, където има за задача да засича радиопредаванията на Съпротивата.
Радиовълните свързват животите на Мари-Лор и Вернер дълго преди те да се срещнат. Войната е навсякъде около тях, но още една страшна тайна лежи на пътя им – тайна, заради която някои нацисти са готови да преобърнат Европа.
…„Лумналото море е студен на пипане. Сто тридесет и три карата, почти съвършен. С размера на гълъбово яйце и формата на сълза. Според някои бил вълшебен, според други около него се случвали странни и злокобни събития. Този, у когото е камъкът, щял да живее вечно…
Но защо да не може да поизлезе малко? Хваната за баща си? Всеки път щом получи отказ, в ума й отекват думите:
„Слепите са с предимство пред куците.“
„Смятай какво ще си правят с тях!“
„Бедна ти е фантазията!“
Зад крепостните стени патрулират няколко малки катера, ленът е ожънат, продаден и изпреден за въжета и парашутни корди, чайките ръсят от небето миди, за да ги натрошат, и Мари-Лор се стряска от трополенето им по покрива. Кметът въвежда пореден данък и кръгът около мадам Манек го нарича „изменник“… „безволев тип“… но пък други го оправдават, тъй като бил принуден от обстоятелствата. „Време за щрауси“, казват хората.
— Кой си държи главата в пясъка, мадам? Ние или немците?
— Всички… знам ли… — отвръща тя сънено.
Тъкмо е задрямала до Мари-Лор на масата. Идва й множко: два пъти дневно по пет етажа, с обедите и вечерите на чичо й. Сутрин по тъмно меси, после излиза с цигара в уста из града, мъкнейки нещо готвено или сладко за бедните и бездомните. Горе, в стаята, таткото на Мари-Лор е изцяло зает с макета — шлайфа, кове, реже, мери… с всеки изминал ден все по-трескаво, като че гони срок, за който останалите не са в течение.
Слабак
Строевата подготовка се ръководи лично от коменданта, свръхамбициозен офицер на име Бастиан, с вирнат корем, енергична походка и подрънкващи върху куртката му военни отличия. Лицето му е надупчено от едра шарка, раменете му са като изваяни. Подкованите ботуши са като сраснали за краката му; курсантите се шегуват, че ги е получил по рождение.
Бастиан ги кара да зубрят карти, да мерят азимута на слънцето, да майсторят кожени ремъци. Всеки следобед независимо от времето той е на плаца и с лаещ глас ги обстрелва с патриотични нравоучения: „Мир се постига с кръв. Вашите мили баби пият чай и ядат бисквити само благодарение на юмруците ви.“ На колана му се полюшва огромен пистолет; най-фанатичните курсанти го гледат с блеснали от възторг очи. За Вернер той е олицетворение на грубостта и насилието.
„Корпусът е единен организъм“, буботи комендантът, свистейки с парче гумен маркуч на сантиметри от лицата им, „не по-различен от човешкото тяло. Както всеки от вас е длъжен завинаги да прогони слабостта от тялото си, така всички заедно ще изгоним слабостта от корпуса.“ Един октомврийски следобед Бастиан изкарва пред строя един от школниците.
— Почваме с теб. Как се казваш?
— Бекер, господине!
— Кажи ни, Бекер, кой е най-слабият сред вас?
Вернер изтръпва. По-дребен е от всички школници в неговата възрастова група. Пробва да се изпъчи и се надига на пръсти. Погледът на Бекер обхожда строя.
— Тоя, господине!
Вернер си отдъхва: избрал е друго момче, вдясно от него, едно от малцината тъмнокоси. Ернст Някой си. Има логика, Ернст е най-слаб по бягане, кокалестите му крака са все още слабички.
Бастиан го извиква пред строя. Долната устна на момчето трепери, докато се обръща с лице към школниците.
— Хленченето не е от полза — му казва Бастиан и с неопределен жест посочва към края на плаца, където един ред дървета пресича като черта тревата.
— Давам ти десет секунди преднина. Справяй се, иначе те ще се справят с теб. Ясно?
Ернст нито кима за „да“, нито клати глава за „не“. Бастиан го гледа разочаровано.
— Вдигна ли лявата си ръка — хукваш. Вдигна ли дясната — хуквате вие, тиквеници!
Бастиан се отдалечава с гумения маркуч, преметнат през врата, и огромния пистолет, поклащащ се на кръста му.
Шейсет момчета зачакват напрегнато. Вернер мисли за Юта, с пламтящата й коса, живи очи и безцеремонно поведение: никой не би я посочил за най-слаба в каквато и да било класация. Ернст Някой си трепери като лист целият. Бастиан е вече на около двеста метра от тях, обръща се и вдига лявата си ръка.
Ернст хуква с почти вдървени ръце и прави, разкрачени крака. Бастиан брои до десет.
— Три-и! — крещи отдалече той. — Две-е! Едно!
На нула дясната му ръка се вдига и групата от момчета хуква като глутница. Тъмнокосият е на поне петдесет метра пред останалите, но преследвачите моментално стопяват разстоянието.
Потни, задъхани, петдесет и девет четиринайсетгодишни момчета са по петите на едно. Вернер е по средата на вече разтеглящата се група, сърцето му бие уплашено и объркано, чуди се къде ли е Фредерик, защо гонят това момче и какво трябва да направят, когато го стигнат.