Светлината, която не виждаме
- Автор: Доер Антъни
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542816522
- Переводчик: Пламен Кирилов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Светлината, която не виждаме». Краткое содержание книги:
Вернер Пфениг отраства в бедно миньорско градче в Германия със сестра си Юта. Един ден двамата откриват старо радио. Седмица по-късно Вернер вече може да го сглобява и разглобява със затворени очи. За него радиото се превръща в страст, но и в надежда за избавление от предопределената участ да работи в мините. Талантът му осигурява място в академия на Хитлерюгенд, но реалността се оказва брутална – насилието и агресията са част от обучението. Скоро попада и в месомелачката на войната – изпратен е на фронта, където има за задача да засича радиопредаванията на Съпротивата.
Радиовълните свързват животите на Мари-Лор и Вернер дълго преди те да се срещнат. Войната е навсякъде около тях, но още една страшна тайна лежи на пътя им – тайна, заради която някои нацисти са готови да преобърнат Европа.
…„Лумналото море е студен на пипане. Сто тридесет и три карата, почти съвършен. С размера на гълъбово яйце и формата на сълза. Според някои бил вълшебен, според други около него се случвали странни и злокобни събития. Този, у когото е камъкът, щял да живее вечно…
Но една атавистична частица от мозъка му вече знае отговора. Няколко от момчетата са като хрътки; вече са почти до самотния беглец. Ернст трополи отчаяно, но не го бива и силите му са на привършване. Тревата се полюшва, дърветата цедят като гребен слънчевите лъчи, групата наближава, а Вернер мисли: „Тоя защо не бяга? Спал ли е досега? Как е преминал изпита?“
Най-бързият курсант вече диша зад ризата на беглеца. Почти го е уловил. Ще го заловят, ясно е, и Вернер се чуди дали тайно не го желае. Но момчето успява да се добере до коменданта само миг преди останалите с тропот да прелетят край двамата.
Доброволна капитулация
Мари-Лор три пъти врънка баща си да й прочете съобщението: „Гражданите трябва да преустановят използването на притежаваните от тях радиоприемници. До утре на обед апаратите трябва да се предадат на адрес улица „Шартр“ № 27. Всеки, който не изпълни настоящата заповед, ще бъде арестуван като саботъор.“
Всички мълчат и един познат страх свива гърлото на момичето.
— Той…?
— Горе е, в стаята на дядо ти — казва мадам Манек.
„До утре на обед.“ Половината къща, си мисли Мари-Лор, е пълна с радиоапарати и части.
Мадам Манек потропва пред стаята на Анри, но не получава отговор.
Следобеда опаковат приемниците от кабинета на Етиен, мадам и баща й ги откачат от контактите и ги нареждат в сандъци, Мари-Лор седи до писалището и слуша как апаратите един по един утихват: старата „Радиола 5“, един „Орфей“, един „Титан“; едно трийсет и две волтово радио „Делко“ за работа на батерии, което Етиен е поръчал чак от Щатите през 1922 година.
Баща й увива най-големите с картон и с една забравила годините си количка ги влачи надолу по стълбите. Мари-Лор седи с безчувствени пръсти, свити в скута й, и мисли за машинариите на тавана, с всичките им ключета и кабели. Апарат, създаден за общуване с духове. Дали спада към радиоапаратите? Трябва ли да отваря дума за него? Татко й и мадам Манек знаят ли? Май че не. Вечерта над града се спуска мъгла, донасяйки със себе си студена, рибена миризма, те ядат варени картофи и моркови в кухнята, мадам Манек слага една порция пред вратата на Етиен, потропва, но вратата не се отваря и храната остава недокосната.
— Какво — пита Мари-Лор — ще правят с апаратите?
— Ще ги изпратят в Германия — казва татко й.
— Или ще ги потопят в морето — казва мадам Манек. — Хайде, пиленце, пий си чайчето. Не е краят на света. Преди лягане ще ти дам още едно одеяло, че почна да става хладничко.
На сутринта Етиен продължава да стои заключен в стаята на брат си. Мари-Лор се пита дали знае какво вършат в къщата му. В десет сутринта баща й потегля с количката към улица „Шартр“; един курс, втори, трети… най-сетне замъква и последното радио, но Етиен така и не се показва. Мари-Лор стиска ръката на мадам Манек и слуша: хлопването на портата, трополенето на количката по улица „Воборел“ и тишината, която отново се възцарява след него.
Музеят
Старши сержант Райнолд Фон Румпел се събужда рано. Тапицира се в униформата си, мушка лупата и пинсетата в джоба, нахлузва белите ръкавици. В шест вече е във фоайето на хотела, напълно снаряжен, с блестящи обувки и закопчан кобур. Хотелиерът му донася хляб и сирене в кошница, изработена от тъмна ракита и красиво загърната с памучна салфетка: всичко е безупречно.
Толкова е приятно да посрещнеш навън изгрева — лампите избледняват, Париж зажужава и се събужда. Крачи по улица „Кювие“, свива и продължава през Ботаническата градина; сънените дървета са нереални и внушителни: чадъри, разперени специално за него.
Фон Румпел обича утрините.
Двамата нощни пазачи на входа на Голямата галерия застиват почтително. Мярват с очи вензелите и ивиците на ръкавите му и гласните им струни се опъват. Дребен мъж в черен пуловер слиза по стълбите и се извинява на немски; представя се като заместник-директора. Не очаквал сержанта да пристигне толкова рано.
— Можем да разговаряме на френски — казва Фон Румпел.
След директора дотичва и друг човек, с плешива като яйце глава, видимо избягващ погледа на немеца.
— Чест е за нас да ви запознаем със сбирките си, господин старши сержант — задъхано декламира заместник-директорът. — Това е нашият минералог, професор Хюблен.
Хюблен мига два пъти с изражението на пленено животно. Двамата пазачи гледат от края на коридора.