Пазителка на тайните [calibre 1.30.0]

Отначало Доли не каза на никого нито дума за семейството си, дори на Джими, който беше научил, разбира се, и отчаяно се бе втурнал да я утешава. Когато го увери, че е добре, че бушува война и всеки претърпява загуби, той прие реакцията ѝ за смелост, но не на смелостта се дължеше спокойствието на Доли. Чувствата ѝ бяха толкова сложни, спомените ѝ как бе заминала от къщи — толкова пресни, че ѝ се струваше по-уместно изобщо да не говори, понеже се боеше какво може да каже и как може да се почувства.

Не беше виждала и двамата си родители, откакто беше пристигнала в Лондон: баща ѝ беше забранил да се свързва с тях, освен ако не е, за да им съобщи, че смята "да започне да се държи прилично", обаче майка ѝ тайно ѝ пишеше писма — чести, макар и не сърдечни, — като в последното намекваше за пътуване до Лондон, за да види с очите си "разкошната къща и благородната дама, за които толкова често пишеш". Ала вече бе твърде късно. Майка ѝ никога нямаше да се срещне с лейди Гуендолин, нито щеше да прекрачи прага на Кампдън Гроув номер седем, нито щеше да види с очите си огромния житейски успех, който Доли беше постигнала.

Що се отнася до клетия Кътбърт, на Доли просто ѝ беше непоносимо да мисли за него. Помнеше и неговото последно писмо: как ѝ описваше в огромни подробности бомбоубежището "Андерсън", което си построили в задната градина, снимките на самолети "Спитфайър" и "Хърикейн", които събрал, за да го украси отвътре, и как смятал да постъпи с германските пилоти, които плени. Беше толкова горд и заблуден, толкова развълнуван за своето участие във войната, толкова пълен и тромав, толкова щастливо момченце, а вече го нямаше. Скръбта, която връхлетя Доли, самотното чувство, че вече е сираче, бяха толкова огромни, че тя не виждаше друг начин, освен да се посвети на работата си за лейди Гуендолин и да не продумва нито дума по въпроса.

Докато един ден старицата не започна да дърдори за прелестния си глас като млада и Доли си спомни за майка си, за синята кутия, която тя криеше в гаража, под помпата за гуми на татко, пълна с провалени спомени и мечти, и просто избухна в сълзи, приседнала в края на леглото на старицата с пила за нокти в ръка.

— Какво има? — попита лейди Гуендолин, а малката ѝ уста зина толкова шокирано, колкото и ако Доли се беше съблякла и беше затанцувала из стаята.

Спипана в един от редките случаи, когато е неподготвена, Доли разказа на лейди Гуендолин всичко. За майка си и баща си, и Кътбърт, какви са, какви неща са говорели, как са я подлудявали, как майка ѝ се опитвала да реши и да приглажда косата ѝ, а Доли се съпротивлявала, за почивките им на море, за крикета и магарето. Накрая Доли разказа как изхвърчала, напускайки дома си, и дори не спряла когато я повикала майка ѝ — Джанис Смитам, която по-скоро би гладувала, отколкото да повиши глас, че да я чуят съседите, — и изтичала навън, размахвайки книгата която купила на Дороти като прощален подарък.