![Пазителка на тайните [calibre 1.30.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/9/4/pazitelka-na-tajnite-calibre-1-30-0-download.jpg)
Пазителка на тайните [calibre 1.30.0]
- Автор: Мортон Кейт
- Год: 101
- Язык: болгарский
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Пазителка на тайните [calibre 1.30.0]». Краткое содержание книги:
2011 г. Лоръл, вече прочута актриса, пристига в семейната ферма, където Дороти посреща деветдесетия си рожден ден на смъртно легло. Преследвана от зловещия спомен за събитията от онзи паметен летен ден, Лоръл се заема да узнае истината за загадъчните обрати в историята на своето семейство. Стара снимка я изпраща по стъпките на Дороти, Вивиaн и Джими — трима души от три различни свята, чиито пътища съдбовно се пресичат в Лондон по време на войната. Тайната се разплита бавно и изкусително в този умело изграден разказ за мечти и подли кроежи, за любов, приятелство и благородство на фона на събития, безвъзвратно променили облика на целия свят.
— Стига ми толкова — заяви лейди Гуендолин и смачка фаса си в отворената кутийка с мазило за мазоли върху масичката до нея. — Изморена съм и не ми е добре — нуждая се от нещо сладичко. О, опасявам се, че няма дълго да бъда на този свят. Снощи почти не съм мигнала заради този шум, ужасен шум.
— Горката лейди Гуендолин — възкликна Доли, избута списание "Лейди" настрани и измъкна отнякъде плика с бонбоните на благородната дама. _ Виновен е онзи противен господин Хитлер, бомбардировачите му наистина са…
— Нямах предвид бомбардировачите, глупаво момиче, имах предвид тях. Другите, с техния пъклен… — потръпна тя театрално и тембърът на гласа ѝ се снижи — …кикот.
— А! Тях ли! — възкликна Доли.
— Ужасни момичета — заяви лейди Гуендолин, която още не беше виждала нито едно такова момиче. — Работят в офисите, машинописки по министерствата — сигурно са бързи. Ама какво си въобразяват онези от министерството? Съзнавам, че трябва да ги настанят някъде, но тук? В красивата ми къща? Перегрин не е на себе си — какви писма ми пише само! Не може да понесе мисълта, че такива същества живеят сред ценното му наследство! — Недоволството на племенника ѝ за малко да извика усмивка на устните ѝ, обаче дълбочината на присъщата ѝ горчивина бързо я овладя. Лейди Гуендолин се пресегна и стисна китката на Доли. — Нали не приемат мъже в къщата ми, Дороти?
— О, не, лейди Гуендолин, знаят какво е мнението ви по въпроса, специално се постарах.
— Защото няма да го допусна. Никакъв разврат под моя покрив.
Доли кимна сериозно. Знаеше, че това е основната причина за рязкото поведение на господарката ѝ. Д-р Руфъс ѝ беше обяснил всичко за сестрата на лейди Гуендолин, Пенелъпи. Двете били неразделни като млади, така ѝ каза, много си приличали по външност и маниери и мнозина ги смятали за близначки, макар да имали осемнайсет месеца разлика. Ходели на танци, на уикенди по имения в провинцията, винаги заедно — обаче след това Пенелъпи извършила престъпление, което сестра ѝ така и не ѝ простила. "Влюбила се и се омъжила — каза д-р Руфъс и дръпна от пурата си със задоволството на разказвач, който е стигнал кулминацията на разказа си. — Принцесата съкрушила сърцето на сестра си."
— Стига, стига — успокоително повтори Дороти. — Няма да се стигне дотам, лейди Гуендолин. Няма да усетите кога ще свърши войната и всички ще се върнат, откъдето са дошли.
Доли нямаше представа дали е вярно — самата тя се надяваше да не е: голямата къща беше много тиха нощем, а Кити и останалите бяха забавни, — обаче какво друго да каже, след като възрастната дама е толкова напрегната. Клетата, сигурно е ужасно да изгубиш сродната си душа. Доли не можеше да си представи да живее без своята.
Лейди Гуендолин отново се отпусна на възглавниците. Филипиката ѝ против нощните клубове и техните недостатъци, представите на развихреното и въображение за вавилонското поведение вътре в тях, спомените за сестра ѝ и заплахата от разврат под покрива на въпросните клубове — всичко това вземаше своята дан. Тя беше много изморена и измъчена, смачкана като цепелина, спуснал се над Нотинг Хил онзи ден.
— Хайде, лейди Гуендолин — подкани я Доли, — вижте какви прекрасни бонбони лакта съм намерила. Лапнете един и легнете да си починете, съгласна ли сте?
— Ами добре — промърмори тя, — обаче само около час, Дороти. Не ме оставяй да спя след три, не искам да пропусна играта ни на карти.
— Дори не си го помисляйте — отвърна Дороти и пъхна бонбона през стиснатите устни на господарката си.
Докато старицата неистово го смучеше, Доли отиде до прозореца и дръпна плътно черните завеси за затъмнението. Докато развързваше връзките на пердетата, вниманието ѝ привлече къщата отсреща и сърцето ѝ подскочи от онова, което видя.
Вивиан отново беше там. Седеше на бюрото си зад хиксовете от тиксо на прозореца, неподвижна като статуя, с изключение на пръстите на едната ръка, с които въртеше края на дългия си перлен наниз. Доли ѝ махна настойчиво, очаквайки другата жена да я забележи и да ѝ махне в отговор, обаче тя не го направи, беше потънала в мислите си.
— Дороти?
Дороти примигна. Вивиан (пишеше се като Вивиан Лий, какъв късмет) със сигурност беше най-красивата жена, която Доли беше виждала. Лицето ѝ беше сърцевидно, имаше тъмнокестенява коса на лъскави викториански букли, и сочни извити устни с яркочервено червило. Очите ѝ бяха раздалечени и подчертани от драматично извити вежди като на Рита Хейуърд или на Джийн Тиърни, обаче красотата ѝ се дължеше на нещо повече от това. Не на хубавите поли и блузи, които носеше, а на начина, по който ги носеше — нехайно, с лекота, на перления наниз, свободно провиснал на шията ѝ; на кафявото бентли, което тя караше, преди да го предаде като ботуши, за да го направят на линейка. Дължеше се на трагичната ѝ история, която Доли научи оттук-оттам — Вивиан беше осиротяла като малка, беше отгледана от чичо си, а после се бе омъжила за богат писател на име Хенри Дженкинс, който заемаше важен пост в Министерството на информацията.