![Пазителка на тайните [calibre 1.30.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/9/4/pazitelka-na-tajnite-calibre-1-30-0-download.jpg)
Пазителка на тайните [calibre 1.30.0]
- Автор: Мортон Кейт
- Год: 101
- Язык: болгарский
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Пазителка на тайните [calibre 1.30.0]». Краткое содержание книги:
2011 г. Лоръл, вече прочута актриса, пристига в семейната ферма, където Дороти посреща деветдесетия си рожден ден на смъртно легло. Преследвана от зловещия спомен за събитията от онзи паметен летен ден, Лоръл се заема да узнае истината за загадъчните обрати в историята на своето семейство. Стара снимка я изпраща по стъпките на Дороти, Вивиaн и Джими — трима души от три различни свята, чиито пътища съдбовно се пресичат в Лондон по време на войната. Тайната се разплита бавно и изкусително в този умело изграден разказ за мечти и подли кроежи, за любов, приятелство и благородство на фона на събития, безвъзвратно променили облика на целия свят.
— Да — отвърна Доли, насочила вниманието си предимно към своя коктейл с шампанско. За пръв път пиеше такъв и малко ѝ се зави свят, макар и по неочаквано прелестен начин. — Така ми се струва. Защо не?
Това беше достатъчно за лъчезарния господин Руфъс. Той ѝ написа препоръка и ходатайства за нея пред приятеля си, дори предложи да я закара на интервюто. Племенникът предпочитал да затвори семейната къща през войната, обясни д-р Руфъс, докато пътуваха към Кенсингтън, обаче леля му му попречила. Упоритата възрастна дама (наистина да се възхити човек на духа ѝ, отбеляза той) отказала да замине с племенника си на сигурно място в имението им в провинцията, заинатила се и заплашила да повика адвоката си, ако той не я остави на мира.
Доли беше чувала историята много мъти през десетте месеца, откакто работеше за лейди Гуендолин. Възрастната жена, която с особено удоволствие си припомняше оскърбленията, нанесени ѝ от други хора, твърдеше, че онази "невестулка" племенникът ѝ се опитал да я накара да замине "против волята ми", обаче тя настояла да остане "в единственото място, където съм била щастлива. Тук сме отрасли, Хени-Пени и аз. Ще трябва да ме изкарат в ковчег, ако искат да ме преместят. Заявявам, че ще намеря начин да се върна в Перегрин дори тогава, ако той дръзне да го заграби". Доли, от своя страна, адски се радваше на позицията на лейди Гуендолин, защото тъкмо инатливостта ѝ да остане бе станала причина Доли да заживее в прекрасната къща на Кампдън Гроув.
О, къщата наистина беше прекрасна. Фасадата на номер седем беше класическа: три етажа, един приземен етаж, бяла гипсова мазилка с черни акценти, разположена малко по-навътре на тротоара, зад малка градина, обаче вътрешността беше върховна. На всяка стена имаше тапети "Уилям Морис", превъзходни мебели, покрити с божествени напластявания на поколения, лавици, стенещи под невероятната тежест на редки кристали, сребро и порцелан. Беше в ярък контраст с пансиона на госпожа Уайт в Рилингтън Плейс, където Доли даваше половината си надница като продавачка за привилегията да спи в някогашен килер, който сякаш винаги миришеше на яхния с телешко. Още откакто прекрачи прага на лейди Гуендолин, Доли знаеше, че каквото и да ѝ струва, каквито и жертви да се наложи да прави, трябва да намери начин да заживее между тези стени.
И успя. Само лейди Гуендолин беше мухата в меда: д-р Руфъс с право я нарече ексцентрична, обаче забрави да спомене, че тази жена почти три десетилетия се пържи в горчилката на самотата. Резултатите бяха донякъде плашещи и през първите шест месеца Доли беше убедена, че работодателката ѝ всеки момент ще я продаде на "Б. Кенън", за да я направят на лепило. Вече се ориентираше по-добре: понякога лейди Гуендолин беше рязка, обаче тя си беше такава. Неотдавна за голямо свое задоволство Доли беше установила, че рязкостта на възрастната дама прикрива искрена привързаност към компаньонката ѝ.
— Да прегледаме ли заглавията? — бодро предложи Доли и отново кацна на края на леглото.
— Както искаш — сви раменете си като гумени лейди Гуендолин и плесна едната си влажна лапа над другата върху коремчето си. — И в двата случая ми е все едно.
Доли разгърна последния брой на списание "Лейди" и го разлисти до светските страници. Прокашля се, възприе уместно благоговеен тон и започна да чете събитията от живота на хора, които звучаха като фантазия. Доли не знаеше, че съществува такъв свят. Е, беше виждала величествените къщи в покрайнините на Ковънтри и понякога беше чувала баща си да говори важно-важно за специална поръчка за някое от по-издигнатите семейства, обаче историите, разказани от лейди Гуендолин (когато беше в настроение), за приключенията, които бяха преживели двете със сестра ѝ Пенелъпи — как безделничели в кафене "Роял", как известно време живели заедно в Блумсбъри и позирали на някакъв скулптор, влюбен и в двете, — е, това бе по-силно дори от най-дръзките полети на въображението на Доли, а то беше голяма работа.
Докато Доли четеше за каймака на съвременното общество, лейди Гуендолин, облегната престорено на сатенените си възглавници, се преструваше на незаинтересована, но попиваше всяка дума. Винаги беше едно и също — беше толкова любопитна, че не успяваше да се сдържа дълго.
— О, боже, положението на лорд и лейди Хорскит никак не е розово.
— Развод, нали? — изсумтяваше възрастната жена.
— Чете се между редовете. Тя пак се среща с онзи, другия — художника.
— Нищо чудно. Тази жена е напълно лишена от дискретност, ръководи се единствено от отблъскващите си… — горната устна на лейди Гуендолин се набърчи, когато тя ядно назова причината — …страсти. (Обаче го произнесе с широко и дълго "а", шикозно произношение, което Доли искаше да поупражнява насаме.) Точно като майка си.