Джурасик парк & Изгубеният свят
- Автор: Крайтон Майкл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Джурасик парк & Изгубеният свят». Краткое содержание книги:
Групата продължи нататък по тясна пътека през гъста бамбукова горичка. Излязоха от нея и стигнаха до ограда от два пласта дебела мрежа, висока четири метра и със спирали бодлива тел отгоре. Откъм вътрешния пласт се чуваше електрическо бръмчене. Зад оградата Грант видя гъст храсталак от големи папрати, високи около метър и половина. Чу някакъв звук, подобен на сумтене или пръхтене. След малко долови и пукота на листата — някой се приближаваше. После настъпи тишина.
— Нищо не виждам — най-сетне прошепна Тим.
— Шшшт.
Грант чакаше. Изминаха още няколко секунди. Чуваше се само бръмченето на мушици. Все още не се виждаше нищо.
Ели го докосна по рамото и посочи с пръст.
Най-сетне Грант видя сред папратите главата на животното. То стоеше неподвижно, отчасти скрито зад листата на папратите, и студено ги наблюдаваше с големите си тъмни очи.
Главата му беше дълга около шейсет сантиметра. От заострената муцуна започваше дълга редица зъби, която стигаше до отвора на слуховия канал, служещ за ухо. Напомни му глава на голям гущер или може би на крокодил. Очите не мигаха, животното не помръдваше. Кожата му беше груба, с грапава повърхност и с почти същата окраска, както при новороденото: жълто-кафява с по-тъмни червеникави ивици, като на тигър.
Докато Грант го наблюдаваше, животното много бавно повдигна предния си крайник, за да отмести папратите, които му пречеха да вижда. Грант забеляза силните мускули на крайника и трите извити пръста, всеки от които завършваше със закривен нокът. Животното бавно и полека отмести папратите, като с човешка ръка.
Грант потръпна, „Дебне ни“, помисли си той.
За човека, нали е бозайник, има нещо неописуемо чуждо в начина, по който влечугите дебнат плячката си. Нищо чудно, че хората мразят влечугите. Безшумното приближаване, студенината, темпото, всичко бе необичайно. Алигаторите или другите големи влечуги напомнят на човека един съвсем друг живот, друг свят, отдавна изчезнал от лицето на Земята. Разбира се, това животно не знаеше, че са го забелязали, че…
Нападението беше неочаквано, от ляво и от дясно. Рапторите прелетяха десетте метра до оградата и връхлетяха върху нея с ужасяваща скорост. У Грант остана замъгленият образ на мощните двуметрови тела, твърдите опашки, на които се опираха, крайниците с извити нокти, зиналите челюсти с редици остри зъби.
Животните се приближиха с ръмжене, скочиха във въздуха, като вдигнаха задните си крака с дълги, остри като кинжали нокти. После се блъснаха в оградата, като хвърлиха два снопа горещи искри.
Велоцирапторите паднаха по гръб на земята с шумно съскане. Хората пристъпиха напред очаровани. Едва тогава ги нападна третото животно, което скочи и се удари в оградата на метър височина. Тим изпищя от уплаха, когато около него се посипаха искри. Животните тихо ръмжаха — неприятен съскащ звук, какъвто издават само влечуги. После с подскоци се скриха отново сред папратите, оставяйки зад себе си слаб мирис на разложение и пластове лютив дим.
— Божичко! — възкликна Тим.
— Колко бързо стана — каза Ели.
— Ловци в глутница — рече Грант и поклати глава. — За тях засадата е инстинкт… Чудесно.
— Не бих казал, че са особено умни — отбеляза Малкълм.
Сред палмите от другата страна на оградата дочуха пръхтене. Над листата бавно се подадоха няколко глави. Грант ги преброи: три… четири… пет… Животните студено се взираха в тях.
Към групата тичешком се приближи един чернокож в работни дрехи.
— Добре ли сте?
— Нищо ни няма.
— Задейства се алармената система. — Човекът огледа хлътналото и обгорено място в оградата. — Нападнаха ли ви?
— Да, три от животните ни нападнаха.
— Непрекъснато го правят — кимна чернокожият. — Блъскат се в оградата, удря ги електричеството. Изглежда, никога няма да им омръзне.
— Не са много умни, не мислите ли? — запита Малкълм.
Чернокожият помълча и изгледа Малкълм малко накриво.
— Бъдете благодарен, че я има оградата, senor — каза той, обърна се и си тръгна.
Цялото нападение бе траяло не повече от шест секунди. Грант все още се опитваше да събере мислите си. Скоростта беше удивителна — животните бяха толкова бързи, че той едва бе успял да проследи движението им.
— Необикновено бързи са — обърна се към него Малкълм, когато тръгнаха обратно.
— Да — съгласи се Грант. — Много по-бързи от което и да е съвременно влечуго. Мъжкият алигатор може да се движи доста бързо, но само на малки разстояния от един-два метра. Големите гущери като четириметровия комодски варан от индонезийските острови развиват скорост петдесет километра в час. Тези гущери са доста по-бързи от човека и често нападат и убиват хора. Но според мен животните зад оградата са най-малко два пъти по-бързи.