Джурасик парк & Изгубеният свят
- Автор: Крайтон Майкл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Джурасик парк & Изгубеният свят». Краткое содержание книги:
— Колко компита направихте?
— Не помня точно, но, мисля, че целта ни беше петдесет животни. Май достигнахме този брой или поне сме близо до него. На три партиди. Пускахме такава партида на всеки шест месеца, докато получим нужния брой.
— Петдесет животни — каза Малкълм — са твърде много, за да можете да ги следите.
— Тъкмо това е предназначението на контролната зала. Там ще ви покажат как се осъществява контролът над животните.
— Сигурно — рече Малкълм. — Ами ако някое от тези компита напусне границите на острова, ако просто избяга…
— Не могат да избягат.
— Зная, но да допуснем, че все пак някое избяга…
— Имате предвид животното, което са намерили на плажа? — каза Ву и повдигна въпросително вежди. — Онова, дето ухапало американското момиченце?
— Да, например то.
— Не мога да дам обяснение за това животно — отвърна Ву. — Но зная, че е невъзможно да е от нашите по две причини. Преди всичко, заради контролните средства: през няколко минути животните ни се броят от компютъра. Дори да липсва само едно, веднага ще разберем.
— А втората причина?
— Сушата е на повече от сто и петдесет километра оттук. Нужен е почти цял ден да се стигне дотам с лодка. А във външния свят нашите животни биха загинали за по-малко от дванайсет часа — поясни Ву.
— Откъде знаете?
— Взел съм мерки да стане точно така — каза Ву и най-после пролича раздразнението му. — Вижте какво, ние не сме глупаци. Даваме си сметка, че това са праисторически животни. Те са част от една несъществуваща екология — от сложна жизнена система, изчезнала преди милиони години. В съвременния свят няма животно, което да се храни с тях, няма начин да се попречи на растежа им. Ние не искаме те да оцеляват сред природата. Затова съм ги направил зависими от лизина. Вмъкнал съм един ген, който произвежда определен дефектен ензим, включен при метаболизма на белтъчините. В резултат животните не могат да произвеждат аминокиселината лизин. Трябва да я приемат външно. Ако не получават от нас заедно с храната големи количества екзогенен лизин под формата на таблетки, ще изпаднат в кома до дванайсет часа, след което ще загинат. С методите на генното инженерство сме създали тези животни така, че да не могат да оцелеят в действителния свят. Могат да живеят само тук, в Юрския парк. Те изобщо не са свободни. Всъщност са наши затворници.
— Ето я контролната зала — каза Ед Реджис. — След като вече знаете как са направени животните, сигурно желаете да видите контролната зала, от която се наблюдава паркът, преди да тръгнем на…
Той млъкна. През дебелите стъкла видяха, че залата е тъмна. Всички монитори бяха изключени освен три, по които пробягваха някакви цифри и се виждаше голям кораб.
— Какво става тук? — запита Ед Реджис. — О, по дяволите, тъкмо пристига корабът.
— Корабът ли?
— На всеки две седмици идва кораб с провизии от сушата. Едно от нещата, които липсват на този остров, е добро пристанище и дори добър док. При развълнувано море акостирането на кораба е малко рисковано. Сега може би ще отнеме няколко минути. — Той почука по стъклото, но двамата мъже вътре не му обърнаха внимание. — В такъв случай сигурно ще ни се наложи да почакаме.
— Преди малко казахте — обърна се Ели към доктор Ву, — че понякога животното отначало изглежда добре, но в процеса на растежа показва недостатъци…
— Да — отвърна Ву. — Едва ли може да се избегне. Можем да направим копие на ДНК, ала в процеса на развитие се изисква много точно синхронизиране и не сме сигурни дали всичко протича както трябва, докато не видим, че самото животно се развива правилно.
— А как разбирате дали се развива правилно? — запита Грант. — Никой преди вас не е виждал тези животни.
— Често съм мислил за това — усмихна се Ву. — Предполагам, че това е нещо като парадокс. В края на краищата, надявам се, че палеонтолозите, какъвто сте и вие, ще сравнят нашите животни с данните от разкопките, за да потвърдят правилността на развитието им.
— Но онова животно, което току-що видяхме, велоцираптора… казахте, че е mongoliensis? — запита Ели.
— Заради мястото, откъдето е взет кехлибарът — поясни Ву. — От Китай.