Оковите на скръбта

Докато преминаваше през средата на влака, Мараси имаше основателна причина да проклина Уаксилий Ладриан. Е — още една основателна причина. Прибави я към списъка.

Макар че се опитваше да открие Стерис, всъщност прекарваше по-голямата част от времето си, заобиколена от разтревожени пътници, които ѝ се налагаше да успокоява. Бандитите явно си бяха проправили път бързо през вагоните от втора и трета класа, като междувременно бяха обрали от хората малкото пари, с които разполагаха. Всички бяха ужасени, разстроени и търсеха някой с дори най-беглото излъчване на авторитет, който да ги утеши.

Мараси направи най-доброто, на което беше способна — настаняваше ги обратно по местата, проверяваше дали има някой сериозно ранен. Помогна да превържат един млад мъж, който се бе опълчил на разбойниците и се бе сдобил с дупка от куршум отстрани на гърдите за награда. Имаше шанс да оцелее.

Пътниците бяха видели Стерис да минава оттук. Мараси се опита да сдържи безпокойството си и надникна в следващия вагон. Беше изоставен, като се изключи един-единствен пътник, застанал спокойно в дъното му с бастун в ръка, препречил пътя напред.

Мараси провери купетата, докато минаваше през вагона, хванала пушката в готовност, но не откри разбойници. Това беше последният пътнически вагон, преди да започнат товарните — които, колкото и да бе странно, бяха в предната част на композицията. По дървената облицовка на този вагон си личаха доста дупки от куршуми, което сочеше, че Уаксилий беше минал оттук.

— Господине? — приближи се Мараси забързано към уединилия се мъж.

Беше слаб и по-млад, отколкото беше предположила, когато го беше видяла в гръб — особено като се имаха предвид прегърбената му стойка и бастунът, с който си помагаше, за да стои прав.

— Господине, тук не е безопасно. Трябва да се преместите в някой от вагоните по-назад.

Той се обърна към нея, вдигнал вежди.

— Винаги съм склонен да се съобразя с желанията на една красива дама — отговори той и Мараси забеляза, че едната му ръка стои вдървено прибрана към тялото, със стиснати пръсти, сякаш държеше нещо. — Ами вие, госпожице? За вас не е ли опасно?

— Мога да се грижа за себе си — отговори Мараси.

Забеляза, че следващият вагон напред е пълен с трупове. Прилоша ѝ.

— Наистина! — съгласи се мъжът. — Изглеждате много способна. Много способна, наистина.

Той се наведе към нея и добави:

— Дали не сте нещо повече, отколкото си личи на пръв поглед? Металородена, може би?

Мараси се намръщи на странния въпрос. Бе изпила доза кадмий, разбира се — колкото и безполезен да се оказваше в повечето случаи. Аломантичната ѝ дарба беше нещо, което най-често ставаше обект на присмех — можеше да забавя времето в сфера, която образуваше около себе си, което означаваше, че за всички останали то течеше по-бързо. Чудесен талант, ако си седиш в театъра и ти е скучно да чакаш, докато пиесата започне. Но не бе толкова полезен по време на битка, където би те оставил замръзнал на място и би дал на враговете ти възможността да избягат, или просто да те застрелят от упор в мига, в който сферата изчезне. Вярно, можеше да я направи доста обширна и по този начин да хване и други в нея — но това би означавало, че е хваната в капан с вероятно опасен противник.