Оковите на скръбта

Уакс тръгна към средата на вагона. Глождеше го мисълта, че трябваше да се спусне в преследване на мъжете пред себе си. Но сега беше невъоръжен, а и Монетометът долу нямаше да го остави на мира.

„Взехте, каквото искахте“, обърна се той мислено към обирджиите. „Защо продължавате да се биете?“

Главата на гиганта се появи пак малко по-късно — надничаше над ръба на покрива откъм задната платформа, където имаше стълба. Уакс се спусна към него, готов да го срита пак, но разбойникът се качи твърде бързо. Носеше нещо.

Един от коланите с кобури на Уакс. Поквара.

Мъжът се ухили, пристъпи напред, извади огромната пушка на Ранет и пусна колана. Влакът се изстреля от гората и пое към един открит мост, построен на поне стотина метра над реката долу.

Гигантът вдигна пушката. Явно се канеше да стреля, без дори да се цели.

Отлично.

Уакс се хвърли на покрива в момента, в който разбойникът дръпна спусъка. Мощният откат, за който беше споменала Ранет, го свари напълно неподготвен. Оръжието се изтръгна от пръстите му, отскочи назад и падна между вагоните. Мъжът зави от болка, стиснал пръстите си с другата ръка.

Уакс го блъсна право в гърдите. Здравенякът изръмжа и залитна назад, но успя да запази равновесие, преди да падне от влака. За Уакс това нямаше значение.

Целта му бе колана с кобурите, който бе паднал в краката на противника му. Грабна го с пръсти, все още подгизнали от кръв. Вътре бяха две от топките с въжета на Ранет, както и едно-единствено, великолепно шишенце с метал.

Уакс го измъкна бързешком и затъкна кобурите в колана на панталона си. Шишенцето, обаче, подскочи в пръстите му. Той го стисна, колкото сила имаше, но Тласъкът на гиганта го накара да се плъзне назад по покрива на влака. Той се спъна, падна на колене и се хвана за ръба.