Оковите на скръбта

— Вече не се опитват да дойдат насам — каза Дрютън. — Оттеглили ли са се?

— Може би — отговори Мараси, а наум добави: „Но най-вероятно не.“

— Да идем ли да погледнем?

— Кои „ние“?

— Ами… вие — уточни Дрютън и подръпна яка. — Престрелки. Не бях очаквал чак престрелки. Прислугата не следва ли да бъде освободена от този тип екстравагантности?

— През повечето време — съгласи се Мараси.

— Освен когато вдигнаха къщата във въздуха — намеси се Стерис.

— Освен тогава.

— А и… нали знаеш — добави Стерис.

— По-добре да не го споменаваме.

— Кое да не споменавате? — попита Дрютън.

— Не го мисли — успокои го Мараси и се втренчи в Стерис.

Наистина — щом дори не си бе направил труда да провери най-елементарните неща, преди да приеме работата…

— Почакайте — намръщи се Дрютън. — Какво точно се е случило с предишния лакей на лорд Ладриан?

Движение в коридора. Мараси затвори пушката с изщракване, готова за стрелба. Човекът, който се приближи към тях, обаче, не беше един от разбойниците, а възрастна жена, облечена в изискана рокля за пътуване. Зад нея вървеше бандит, опрял дулото на пистолета си в главата ѝ.

Мараси го застреля право в челото.

Отвори уста, шокирана сама от себе си, и едва не изпусна пушката. За щастие, вторият бандит видя, че планът им не беше проработил, и избяга от вагона към предната част на влака.

Поквара! Мараси усети капки пот да се стичат по челото ѝ. Беше стреляла така бързо, без дори да се замисли. Горката заложничка продължаваше да стои, вцепенена, цялата опръскана с кръвта на мъртвия мъж. Мараси знаеше добре как се чувства. И още как.

Застаналият до нея Дрютън изригна в поредица ругатни, които биха накарали Хармония да се изчерви.

— Какви ги вършите? — настоя той. — Можеше да улучите жената.

— Статистиката… статистиката сочи, че… — Мараси си пое дълбоко дъх и започна наново: — Млъкни.

— А?

— Млъкни.

Тя се изправи, стиснала пушката нервно, и се отправи към коридора пред тях.

Жената бе намерила съпруга си — който, за щастие, беше жив, — и хлипаше в ръцете му. Мараси се приближи до трупа на бандита, после погледна назад към покрива на вагона, където лежеше още един. Мразеше тази част. Годината и половина, която бе прекарала в съвместна работа с Уаксилий, не беше направила убиването по-лесно. Беше потискащо, а и такава безсмислена загуба! Ако ти се наложеше да застреляш някого, значи обществото вече се беше провалило.

Мараси си наложи да се вземе в ръце и мина набързо през купетата във вагона от първа класа, за да се увери, че разбойниците наистина са се оттеглили до последния. Един от пътниците твърдеше, че има опит с огнестрелните оръжия, затова тя му подаде пушката и го изпрати да пази за в случай, че някой от бандитите се върне.

Оттам, тя се прехвърли във вагон-ресторанта, за да провери как са хората и да ги успокои. От предната част на влака се чуваха изстрели. Уаксилий си вършеше работата. Ефективно, безмилостно. Предният вагон — четвъртият отзад напред — беше втора класа, и купетата му бяха претъпкани. Тя отиде да нагледа и хората там.