Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

След като повървя малко, Тиамак започна да разпознава някои познати ориентири — разнебитените кули на разрушаващата се „Света Риапа“, ярката, но олющена боя на купола на халите. След като нервността му поради изгубването и заплахите се бе успокоила, той пак започна да мисли за дилемата си. Бе в капана на един враждебен град. Ако искаше да си изкарва прехраната, трябваше да продава услугите си като писар и преводач. Това би означавало да живее близо до пазара, тъй като вечерният бизнес, особено малките прехвърляния, от които припечелваше Тиамак, никога не биха чакали до дневната светлина. Ако не работеше, щеше да е зависим от благотворителността на херцог Исгримнур. Тиамак хич не умираше от желание да понася гостоприемството на ужасната Каристра нито миг повече и в опит да разреши този проблем бе предложил на Исгримнур да се преместят всички по-близо до пазара, така че Тиамак да може да изкарва пари, докато херцогът се грижи за вратаря идиот. Римърсгардецът обаче беше непреклонен — беше сигурен, че има основателна причина Диниван да е искал да чакат в „Бокала на Пелипа“, макар че не можеше да каже каква е тази причина. Така че, макар да не харесваше съдържателката на хана повече от Тиамак, Исгримнур не бе съгласен да напусне.

Тиамак се тревожеше още и по въпроса дали всъщност вече е член на Лигата на свитъка. Очевидно бе избран да се присъедини, но членовете, които познаваше лично, бяха мъртви, а не бе чувал от месеци нищо за никого от останалите. Какво би трябвало да прави?

Последен, но категорично не най-малък от проблемите му, бяха лошите му сънища. Или по-точно, поправи се той, не толкова лоши, колкото странни. През последните няколко седмици сънят му бе преследван от едно видение, без значение какво сънуваше — че го преследва крокодил с око на всеки от хилядите си зъби, или че яде великолепно ядене от омари и калкани с възкръсналото си семейство: и винаги присъстваше едно призрачно дете — малко тъмнокосо сухоземно момиче, което наблюдаваше всичко в мълчание. Детето никога не се намесваше, независимо дали сънят беше страшен, или приятен, и всъщност някак си изглеждаше дори по-нереално от самите сънища. Ако не беше постоянното му присъствие във всеки сън, Тиамак изобщо нямаше да му обърне внимание. Напоследък детето изглеждаше все по-неясно, сякаш образът му се оттегляше в мрака на света на сънищата, без посланието му да е огласено…