Септемврийски светлини [bg]

Същият поглед се явяваше и в друга изрезка. Този път новината описваше нерадостната история на момче, престояло седем дни затворено в мазе, сам-само в мрака. Полицията го намерила там, след като открили трупа на майка му в една от стаите в къщата. Личицето на детето, което наглед бе седем-осемгодишно, напомняше бездънно огледало.

Симон усети, че я побиват тръпки, докато отделни елементи от един зловещ пъзел полека се подреждаха в ума ѝ. Но имаше още множество неизяснени подробности, а старите снимки завладяваха съзнанието ѝ с хипнотична сила. Изрезките, подредени хронологично, обхващаха и по-късни периоди. Много от тях говореха за изчезнали в дебрите на времето хора, за които Симон не бе и чувала. Сред тях се открояваше една млада и изумително красива жена на име Александра Алма Малтис, наследница на металургична империя от Лион. Статия от някакво марсилско списание споменаваше за годежа ѝ с млад, но именит инженер и изобретател на играчки — Лазарус Жан. До въпросната изрезка висяха редица фотографии, на които бляскавата двойка раздаваше играчки в сиропиталище в Монпарнас. И двамата сияеха от щастие. „Моята цел е всички деца в тази страна, независимо от каква среда са, да могат да имат играчки“ — гласеше изявлението на изобретателя под снимката.

Следваше известие от друг вестник за сватбата на Лазарус Жан и Александра Малтис. Официалната фотография от годежа бе заснета пред парадното стълбище на Крейвънмур. На нея се виждаше един преливащ от здраве и младост Лазарус, прегърнал избраницата си. Нито едно облаче не помрачаваше тази сцена, взета сякаш от някоя приказка. Младият и предприемчив инженер бе придобил разкошното имение с цел да устрои там семейното си огнище. Новината бе илюстрирана с различни снимки от Крейвънмур.

Върволицата от образи и статии продължаваше нататък, а галерията от персонажи и случки от миналото се увеличаваше. Симон спря да чете и се върна назад. Лицето на онова изгубено и уплашено дете не ѝ даваше мира. Взря се внимателно в печалните му очи и постепенно разпозна в тях очите на човека, който бе събудил у нея приятелски чувства и известни надежди. Този поглед не бе на малкия Жан Невил, за когото ѝ бе разказал Лазарус. Този поглед ѝ бе познат, до болка познат. Погледът на Лазарус Жан.

Сякаш черен облак помрачи душата ѝ. Симон пое дълбоко дъх и затвори очи. Незнайно как, още преди да чуе гласа зад гърба си, разбра, че не е сама в стаята.