Септемврийски светлини [bg]

Докато приливът прииждаше в пещерата, Ирен и Исмаел чувстваха как смъртоносният обръч се затяга около тях като капан, който всяваше задушаващ страх. Ирен вече не помнеше в кой момент водата им бе отнела временното убежище върху скалата. Вече не усещаше опора под краката си. Бяха оставени на милостта на морето и на собствената си издръжливост. Студът им причиняваше силна болка, сякаш стотици карфици се забиваха в мускулите им. Ръцете им започнаха да стават безчувствени, а оловните лапи на умората сякаш ги дърпаха за глезените. Един вътрешен глас им шепнеше да се предадат и да се оставят в тихите обятия на съня, който ги чакаше под водата. Исмаел поддържаше девойката на повърхността и чувстваше как тялото ѝ трепери в прегръдките му. Нямаше представа колко време ще може да издържи така. Още по-неясно беше кога ще се зазори и приливът ще се отдръпне.

— Не стой с отпуснати ръце. Движи се! Не спирай да се движиш — простена той.

Ирен кимна вяло. Беше на път да изгуби съзнание.

— Спи ми се… — прошепна момичето почти в унес.

— Не! Не бива да заспиваш сега! — възкликна Исмаел.

Ирен го гледаше с полуотворени очи, без да го вижда.

Той вдигна ръка и докосна скалния таван, към който ги бе избутал приливът. Течението ги бе изтласкало далече от отвора в горната част на пещерата и навътре към недрата ѝ, отрязвайки единствения възможен път за спасение. Въпреки всичките им усилия да се придържат близо до отвора, нямаше как да противостоят на капризното течение, което ги отдалечаваше оттам с неудържима сила. Почти не им оставаше свободно пространство, за да държат главите си над водата. А приливът продължаваше да се покачва неумолимо.