Септемврийски светлини [bg]

После бе угасила лампата. Имаше смътен спомен, че е сънувала как някакво дете вика отчаяно; мъчеше я и абсурдното чувство, че се е събудила посред нощ и е видяла шествие на сенки в мрака. Оттам нататък в паметта ѝ имаше бяло петно — като края на лист хартия с недовършена рисунка. Ръцете ѝ напипаха памучна тъкан и Симон си даде сметка, че все още е облечена с нощницата си. Стана и бавно се приближи до стенното пано, което отразяваше сиянието на десетки бели свещи, подредени безупречно равно в гнездата на свещниците, набраздени от восъчни сълзи.

Пращящите пламъци сякаш шепнеха в унисон; именно този звук бе взела за тих говор. Златистото им сияние разшири зениците на Симон и мислите ѝ изведнъж добиха кристална яснота. Спомените ѝ заваляха един по един като първите капки на утринен дъжд, а заедно с тях я връхлетя пристъп на паника.

Спомни си ледения допир на невидими ръце, които я влачеха в мрака. Спомни си гласа, шепнещ в ухото ѝ, докато скованото ѝ от страх тяло не можеше да помръдне дори едно мускулче. Спомни си изтъканата сякаш от мрак фигура, която я носеше през гората. Спомни си как призрачната сянка бе мълвяла името ѝ и как тя, вцепенена от ужас, бе разбрала, че това съвсем не е кошмарен сън. Симон затвори очи и притисна с ръце устата си, за да сподави напиращия вик.

Първата ѝ мисъл бе за децата. Какво бе станало с Ирен и Дориан? Дали все още бяха в къщата? Дали невъобразимото привидение се бе добрало и до тях? Опустошителна тревога изписваше тези въпроси в душата ѝ сякаш с нажежено желязо. Симон изтича до вратата на помещението и напразно се опита да се пребори с ключалката, като викаше за помощ с цяло гърло, докато умората и отчаянието не я надвиха. Постепенно си възвърна самообладанието, а заедно с него и способността да обмисли трезво фактите.

Беше пленничка. Онзи, който я бе отвлякъл посред нощ, я бе затворил в тази стая, а по всяка вероятност бе пленил и децата ѝ. В момента бе недопустимо да разсъждава дали похитителят им е причинил някакво зло. Ако искаше да им помогне, трябваше да овладее всеки нов пристъп на паника и да държи под контрол мислите си. Симон стисна силно юмруци, повтаряйки си тези думи. Пое дълбоко дъх със затворени очи и почувства, че пулсът ѝ се успокоява.

След малко отвори очи и огледа внимателно стаята. Колкото по-бързо успееше да разбере какво всъщност се случваше, толкова по-скоро щеше да се измъкне от това място и да се притече на помощ на Ирен и Дориан.

Погледът ѝ се спря най-напред върху мебелите — малки по размер и по спартански строги. Детски мебели с проста изработка, която загатваше за бедност. Симон се намираше в детска стая, но интуицията ѝ подсказваше, че никакво дете не е живяло тук от дълги години. Мястото бе пропито от невидимо, но осезаемо присъствие, от което лъхаше на старост и немощ. Жената отиде до леглото и седна на него, разглеждайки помещението от тази позиция. Нямаше невинност в тази спалня. Единственото, което се долавяше, беше мрак. Злина.