![Септемврийски светлини [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/7/6/septemvrijski-svetlini-bg-download.jpg)
Септемврийски светлини [bg]
- Автор: Сафон Карлос Руис
- Серия: Мъглата #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: „Изток-Запад“
- ISBN: 978-619-152-492-1
- Переводчик: Светла Христова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Септемврийски светлини [bg]». Краткое содержание книги:
— Съжалявам, скъпа… — рече, присядайки на ръба на кревата. — Толкова съжалявам…
Странен звук привлече вниманието му. Вратата на стаята бавно се люлееше насам-натам. Лазарус стана и пристъпи предпазливо към прага.
— Кой е там? — попита той.
Не последва отговор, но вратата спря да се люлее. Лазарус излезе в коридора и огледа мрака. Когато чу свистене, вече беше късно. Силен удар по врата го събори на пода почти в несвяст. Усети как нечии ръце го сграбчиха за раменете и го повлякоха по коридора. За миг зърна бегло своя нападател — това бе Кристиан, роботът, който охраняваше главния вход на къщата. Лицето на куклата се извърна към Лазарус. В очите ѝ светеше жесток блясък.
Малко след това той изгуби съзнание.
Исмаел почувства, че се зазорява, съдейки по отдръпването на водата, която цяла нощ ги бе тласкала неумолимо към вътрешността на пещерата. Невидимите ръце на морето започнаха бавно да отпускат хватката си. Това позволи на момчето да изтегли изпадналата в безсъзнание Ирен към най-високата част на пещерата, където придошлата вода бе оставила мъничко въздух. Когато светлината, отразяваща се от пясъчното дъно, прокара бледа пътека към изхода на пещерата и нивото на водата взе да спада, Исмаел нададе ликуващ вик, който никой, дори и приятелката му, не можа да чуе. Момчето знаеше, че щом морето започне отстъплението си, самата пещера ще им покаже изхода към лагуната и свободата.
От час или два Ирен се държеше на повърхността единствено благодарение на Исмаел. Постоянно изпадаше в унес и тялото ѝ вече не трепереше, а просто се полюляваше във водата като неодушевен предмет. Докато чакаше търпеливо отливът да освободи пътя им към спасението, Исмаел разбра, че без неговата помощ Ирен отдавна щеше да загине.
Докато я поддържаше, за да не се удави, и ѝ шепнеше ободрителни слова, които не достигаха до съзнанието ѝ, той си спомни историите, които моряците разказваха за срещите очи в очи със смъртта. Говореше се, че ако някой спаси живота на друг човек в морето, душите им остават завинаги свързани от невидима нишка.
Малко по малко течението се отдръпна и момчето успя да измъкне Ирен в лагуната зад устието на пещерата. Докато зората рисуваше кехлибарена линия над хоризонта, Исмаел доплува с товара си до брега. Когато Ирен, все още зашеметена, отвори очи, видя лицето на Исмаел, който я гледаше с усмивка.
— Живи сме — промълви той.
Изнемощяла, тя спусна отново клепачи.
Исмаел погледна изгрева, който озаряваше гората и скалите. По-великолепно зрелище не бе виждал през живота си. После бавно се отпусна до Ирен на белия пясък и се остави умората да го надвие. Нищо не можеше да ги пробуди от този сън. Абсолютно нищо.
11.
Лицето зад маската
При събуждането си Ирен видя най-напред черни непроницаеми очи, които я наблюдаваха предпазливо. Момичето се дръпна рязко и стреснатата чайка отлетя. После Ирен почувства, че устните ѝ са пресъхнали и напукани; кожата ѝ пламтеше, неприятно опъната, и я пронизваха болки по цялото тяло. Мускулите ѝ бяха омекнали като парцали, а главата ѝ сякаш бе пълна с желе. Усети силен пристъп на гадене и се опита да се изправи. Тогава осъзна, че странният огън, разяждащ кожата ѝ като киселина, беше слънцето. Устата ѝ се изпълни с горчилка. Пред погледа ѝ като въртележка кръжеше неясен мираж, напомнящ малко заливче сред скалите. Ирен през живота си не се бе чувствала по-зле.
Отпусна се отново на земята и едва тогава забеляза Исмаел, който лежеше до нея. Ако не беше пресекливото му дишане, би се заклела, че е мъртъв. Тя потърка очи и докосна шията му с изранената си ръка. Имаше пулс. Ирен погали лицето му и малко след това той отвори очи. Слънцето го заслепи за миг.
— Изглеждаш ужасно… — промърмори Исмаел, усмихвайки се с мъка.
— Да можеше да видиш себе си… — отвърна момичето. Двамата се надигнаха като корабокрушенци, изхвърлени на брега след буря, и отидоха да се скрият на сянка под останките на повалено сред скалите дърво. Чайката, която бе бдяла над съня им, отново кацна на пясъка — любопитството ѝ не бе задоволено.
— Колко ли е часът? — попита Ирен, опитвайки се да не обръща внимание на пулсиращата болка, която усещаше в слепоочията си при всяка дума.
Исмаел ѝ показа часовника си. Беше пълен с вода, а откъсналият се секундарник приличаше на змиорка, застинала в аквариум. Момчето погледна към слънцето, като заслони очите си с ръце.
— Вече минава пладне.
— Колко време сме спали? — попита тя.
— Недостатъчно — рече Исмаел. — Бих могъл да спя цяла седмица без прекъсване.