Септемврийски светлини [bg]

И аз отворих сърцето си за него. Малко след това чудна светлина изпълни мазето и Хофман се появи сякаш от нищото, облечен в ослепително бял костюм. Да бяхте го видели, Симон! Беше ангел, истински сияен ангел. Никога не съм виждал някого, който да излъчва такава красота и покой.

Нея нощ Даниел Хофман и аз разговаряхме на четири очи, както сега ние с вас. Нямаше нужда да му разправям за участта на Габриел и останалите ми играчки; той вече знаеше всичко. Хофман, забележете, беше добре осведомен. Беше в течение и на историите за сянката, които ми разказваше майка ми. Да, и за тях знаеше! С чувство на облекчение му признах, че много се страхувам от тази сянка. Не можете да си представите какво разбиране, какво състрадание излъчваше този човек. Изслуша търпеливо разказа за патилата ми и аз почувствах, че е съпричастен към мъката ми, към тревогата ми. Особено добре разбираше кой е най-големият ми страх, най-лошият ми кошмар — сянката. Собствената ми сянка, онзи зъл дух, който ме следваше навсякъде, натоварен с всичките ми лоши черти…

Именно Даниел Хофман ми обясни какво трябва да направя. Разберете, дотогава бях окаян невежа. Какво знаех за сенките? Какво знаех за онези тайнствени духове, които навестяват хората в сънищата им и им говорят за миналото и бъдещето? Абсолютно нищо!

Но той знаеше. Всичко знаеше! И бе готов да ми помогне на драго сърце.

В онази нощ Даниел Хофман ми разкри бъдещето. Каза ми, че ми е писано да наследя империята му. Обясни ми, че всичките му знания и умения някой ден щели да станат мои, а нищетата, която ме заобикаляше, щяла да се изпари завинаги. Предложи ми развитие, за което не бях дръзвал дори да мечтая. Предложи ми бъдеще. Не знаех какво значи това, а той ми го поднасяше на тепсия. В замяна искаше от мен само едно. Едно незначително обещание: да му отдам сърцето си. Само на него и на никого другиго.

Майсторът на играчки ме попита дали разбирам какво означава това. Отговорих утвърдително, без да се поколебая дори за миг. Разбира се, че щях охотно да му дам сърцето си. Той беше единственият човек, който се бе държал добре с мен. Единственият, който бе проявил загриженост. Каза ми, че — стига да пожелая — много скоро ще изляза оттам и никога повече не ще видя тази къща, квартала и майка ми. И най-важното: обеща ми, че вече не ще се наложи да се страхувам от сянката. Ако изпълнех исканията му, пред мен щеше да се разкрие бъдещето — чисто и светло.

Попита ме дали му вярвам. Кимнах в отговор. Тогава той извади малко стъклено шишенце, подобно на онези, които се използват за парфюми. Отпуши го усмихнат и аз станах свидетел на изумително зрелище. Сянката ми, която се отразяваше на стената, се превърна в танцуващо петно, в тъмен облак, който бе всмукан от шишенцето, пленен завинаги в него. Тогава Даниел Хофман запуши флакона и ми го подаде. Стъклото бе студено като лед.