Септемврийски светлини [bg]

Видях много неща, които никога не бях допускала, че може да се случат… Има сенки в тоя свят, Исмаел. Сенки, много по-лоши от призрака, с който двамата с теб се борихме през онази нощ в Крейвънмур. Сенки, в сравнение с които коварството на Даниел Хофман изглежда като детска игра. Сенки, които изникват в душата на всеки от нас.

Понякога се радвам, че татко не е тук и не може да ги види. Но ти навярно ще си помислиш, че съм станала меланхоличка. Съвсем не! Щом прочетох последното ти писмо, сърцето ми подскочи от радост. Сякаш слънцето бе изгряло след десет години на мрачни и дъждовни дни. Отново се върнах на Английския плаж и островчето с фара, отново прекосих залива на борда на „Кюанеос“. Винаги ще си спомням това време като най-щастливото в живота ми.

Ще ти призная една тайна. Твърде често през дългите зимни нощи на войната, докато в мрака отекваха изстрели и викове, се връщах мислено при теб в онзи ден, който прекарахме на островчето с фара. Де да можеше да си останем там завинаги! Де да можеше онзи ден да трае вечно!

Сигурно се питаш дали съм се омъжила. Отговорът е не. Не ми липсваха кандидати, хич не си го мисли. Все още се радвам на известен успех. Имах някои връзки. Идваха и си отиваха. През войната беше много тежко да си сам, пък и аз не съм силна като Симон. Но нямаше нищо сериозно. Научих, че самотата понякога е път, който води към покой. А месеци наред не съм искала друго, освен покой.

Това е всичко. Или нищо. Как да ти опиша всичките си чувства, всичките си спомени през тези години? Бих предпочела да ги залича с един замах. Ще ми се последният ми спомен да беше онова ранно утро на плажа и да бях открила, че изтеклото време е било просто дълъг кошмар. Ще ми се отново да съм петнайсетгодишна хлапачка и да не разбирам света около мен, но това е невъзможно.