![Септемврийски светлини [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/7/6/septemvrijski-svetlini-bg-download.jpg)
Септемврийски светлини [bg]
- Автор: Сафон Карлос Руис
- Серия: Мъглата #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: „Изток-Запад“
- ISBN: 978-619-152-492-1
- Переводчик: Светла Христова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Септемврийски светлини [bg]». Краткое содержание книги:
Исмаел и Ирен достигнаха върха на скалите малко преди четири следобед. Многобройните драскотини, с които острите камъни жестоко бяха нашарили ръцете и краката им, свидетелстваха за трудното изкачване. Това бе цената за преминаването по забранения път. Каквито и мъчнотии да бе очаквал Исмаел, действителността се оказа по-сурова и по-опасна, отколкото си бе представял. Ирен не отрони дума, за да се оплаче от драскотините, покрили кожата ѝ, и изобщо прояви смелост, каквато дотогава не бе виждал у никого.
Девойката бе дръзнала да се катери по скали, където никой здравомислещ човек не би стъпил с крак. Когато най-сетне се добраха до границата на гората, Исмаел само я прегърна мълчаливо. Дори всичката вода в океана не би могла да угаси огъня, който гореше в това момиче.
— Уморена ли си?
Останала без дъх, Ирен само поклати глава.
— Да са ти казвали някога, че си най-твърдоглавият човек на тази планета?
Лека усмивка се появи на устните ѝ.
— Още не познаваш майка ми.
Без да дочака отговор, тя хвана момчето за ръка и го задърпа към гората. Далече долу зад тях, в подножието на скалите, искряха водите на лагуната.
Ако някой беше казал на Исмаел, че един ден ще се изкатери по тези кошмарни скали, никога не би му повярвал. Но когато бе замесена Ирен, бе готов да повярва в какво ли не.
Симон бавно се извърна с лице към мрака. Усещаше присъствието на натрапника; дори чуваше тихия звук на отмереното му дишане. Но не можеше да го види. Светлината на свещите не стигаше далеч; отвъд нея стаята бе непрогледна като бездънна яма. Симон се взираше в тъмата, която скриваше незнайния гост. Изпитваше непоклатимо спокойствие, придаващо на мислите ѝ яснота, която я изненадваше. Сетивата ѝ като че ли долавяха и най-малката подробност от заобикалящата я обстановка с ужасяваща прецизност. Съзнанието ѝ отбелязваше всяко трептене на въздуха, всеки звук или мимолетен проблясък. Издигнала като щит това необикновено самообладание, тя се взираше мълчаливо в тъмната като рог стая и чакаше посетителят да се разкрие.
— Колко неочаквано е да ви видя тук — обади се най-сетне един глас от мрака. Звучеше слабо, сякаш от разстояние. — Страхувате ли се?
Симон поклати глава.
— Това е добре. Не бива да се боите. Няма от какво.
— Все така ли ще се криете, Лазарус?
Въпросът ѝ бе последван от продължително мълчание. Дишането на Лазарус стана по-отчетливо.
— Предпочитам да стоя тук — отвърна той накрая.
— Защо?
Нещо просветна в сумрака. Бегъл проблясък, едва забележим.
— Защо не седнете, мадам Совел?
— По-добре да постоя права.
— Както желаете. — Последва нова пауза. — Навярно си задавате въпроса какво се е случило.
— Да, наред с някои други въпроси — пресече го Симон с нотка на негодувание.
— Тогава може би ще е най-просто да ми ги зададете, а аз ще се опитам да отговоря на всеки от тях.
Симон изпусна гневна въздишка.
— Първият ми и последен въпрос е как да изляза оттук — троснато рече тя.
— Боя се, че това е невъзможно. Поне засега.
— И защо?
— Това следващият въпрос ли е?
— Къде се намирам?
— В Крейвънмур.
— Как съм се озовала тук и защо?
— Донесоха ви…
— Вие ли?
— Не.
— Кой тогава?
— Някой, когото не познавате… все още.
— Къде са децата ми?
— Не зная.
Симон пристъпи към тъмната част на стаята с почервеняло от гняв лице.
— Проклет негодник!
Направи няколко крачки към мястото, откъдето идваше гласът. Очите ѝ постепенно различиха една фигура, седнала в кресло. Лазарус. Но лицето му изглеждаше някак странно. Симон се спря.
— Това е маска — поясни той.
— Защо сте я сложили? — попита тя, чувствайки как досегашното ѝ спокойствие се изпарява с шеметна бързина.
— Маската разкрива истинското лице на човека…
Симон полагаше усилия да запази самообладание. Нищо нямаше да постигне, ако се поддадеше на гнева.
— Къде са децата ми? Моля ви…
— Вече ви казах, мадам Совел. Наистина не зная.
— Какво смятате да правите с мен?
Лазарус разтвори ръка в копринена ръкавица. Повърхността на маската просветна отново. Това бе блясъкът, който жената бе видяла и преди.
— Няма да ви сторя нищо лошо, Симон. Няма защо да се боите от мен. Доверете ми се.
— Това искане е малко неуместно, не мислите ли?
— За ваше добро е. Опитвам се да ви предпазя.
— От кого?
— Седнете, моля ви.
— Какво, по дяволите, става тук? Защо не искате да ми обясните?