Септемврийски светлини [bg]

— Помните ли майка си, мадам Совел? Всички деца пазят в сърцето си едно специално място за жената, която ги е родила. То е като светлинка, която никога не угасва. Звезда на небосвода. А аз през по-голямата част от живота си се старах да залича тази светлинка. Да я забравя завинаги. Но не е лесно. Никак не е лесно. Надявам се, че преди да ме порицаете и осъдите, ще благоволите да изслушате историята ми. Тя е кратка. Добрите истории не са многословни…

Появил съм се на бял свят в нощта на 26 декември 1882 г., в една стара къща на най-тъмната и крива уличка в парижкия квартал „Гоблен“. Мрачно и нездравословно място, не ще и дума. Чели ли сте Виктор Юго, мадам Совел? Ако сте го чели, ще разберете за какво говоря. Именно там моята майка, с помощта на съседката Никол, родила малко бебенце. Зимата била люта и аз, изглежда, не съм изплакал веднага, както се очаква от всяко новородено. За миг майка ми помислила, че съм мъртвороден. Когато се уверила, че това не е така, клетницата го изтълкувала като чудо и — каква ирония! — решила да ме кръсти Лазарус.

Детските години се свързват в паметта ми с неспирната гълчава по улиците и с продължителните периоди на болестта на майка ми. Един от първите ми спомени е как седя на коленете на съседката Никол, а добрата жена ми обяснява, че мама е много болна, че не може да се отзове, когато я викам, и затова ще е най-добре да ида да си играя с другите дечица. Въпросните дечица бяха група парцаливи хлапета, които просеха от сутрин до вечер. Преди да навършат седем години, вече знаеха, че за да оцелееш в квартала, трябва да станеш или престъпник, или чиновник. Не е нужно да уточнявам кой от двата варианта бе по-често предпочитан.

По онова време едничкият лъч на надежда в квартала идваше от една тайнствена личност, с която бяха свързани мечтите ни. Наричаше се Даниел Хофман и за всички ни това име бе синоним на фантазия — до такава степен, че мнозина се съмняваха в съществуването му. Легендата гласеше, че Хофман бродел предрешен из парижките улици, представяйки се за най-различни хора, и раздавал на бедните деца играчки, които сам майсторял във фабриката си. Парижките малчугани до един бяха чували за него и всеки си мечтаеше да стане избраник на съдбата.