Септемврийски светлини [bg]

Но да се върнем към майка ми. Болестта, за която ми говореше Никол, и досега си остава загадка за мен. Предполагам, че има хора — подобно на някои играчки, — които се появяват на бял свят с някакъв дефект. В известен смисъл всички сме като счупени играчки, не мислите ли? Но заболяването на майка ми с течение на времето доведе до постепенна загуба на умствените ѝ способности. Телесното страдание поражда умствени отклонения. Такъв е законът на живота.

Така самотата ми стана единствен другар, растях с нея и мечтаех някой ден Даниел Хофман да ми се притече на помощ. Спомням си, че всяка нощ, преди да си легна, се молех на моя ангел пазител да ме заведе при него. Всяка нощ. Хофман така бе завладял въображението ми, че вероятно това ме подтикна да започна сам да майсторя играчки.

За целта използвах всевъзможни отпадъци от сметищата на квартала. Така построих първото си влакче, а също и триетажен замък. След тях направих картонен дракон, а по-късно и летателна машина; това беше още преди аеропланите в небето да станат обичайна гледка. Но любимата ми играчка беше ангел на име Габриел. Прекрасен ангел, измайсторен собственоръчно от мен, за да ме пази от мрака и превратностите на съдбата. Изработих го, като използвах останките от гладачна машина и разни железарии от една изоставена текстилна фабрика на две пресечки от дома ни. Но Габриел, моят ангел пазител, живя твърде кратко.

В деня, когато майка ми откри колекцията ми от играчки, Габриел беше осъден на смърт.

Майка ми ме заведе в мазето на къщата и там, озъртайки се, сякаш се боеше, че някой дебне в мрака, ми разказа с доверителен шепот, че чувала глас в сънищата си. Този незнаен осведомител ѝ разкрил, че всички играчки са творение на самия Луцифер. Чрез тях лукавият се надявал да повлече към гибел душите на децата по света. Същата нощ Габриел и останалите ми играчки се озоваха в пещта.

Майка ми настоя да ги унищожим заедно и да се уверим, че са станали на пепел. В противен случай, заяви тя, сянката на моята прокълната душа щяла да ме преследва. Всяка моя простъпка, грешка или непослушание се отбелязвали в тази сянка, която ме следваше навсякъде. Тя отразявала лошото ми и неуважително отношение към майка ми, към света…

Тогава бях едва на седем години.

Някъде по това време заболяването на майка ми се изостри. Тя започна да ме затваря в мазето, убедена, че сянката няма да ме намери там, ако дойде да ме търси. Прекарвах затворен дълги часове, почти не смеейки да дишам от страх, че звукът на дишането ми ще привлече вниманието на сянката — онова порочно отражение на слабата ми душа — и тя ще ме отнесе направо в ада. Всичко това може да ви се стори нелепо или в най-лошия случай тъжно, мадам Совел, но в невръстните ми години това бе ужасяващата ми всекидневна реалност.