Четвъртият гроб под краката ми [bg]

Застинах.

— Имаш предвид метафорично, нали?

— Не. Нямам.

— Искаш да кажеш буквално? Адът? Като огън и жупел?

— Да.

Седнах назад, поразена.

— И научих някои неща. Не бях там случайно. Бях изпратен. Да науча. Да разбера.

— Какво да разбереш?

— С какво се е занимавало гаджето ти.

Нямаше нужда да обяснява. Знаех, че говореше за Рейес. Кой друг?

— Имаш ли някаква представа какъв е той?

— Синът на Сатаната.

Изражението му показа изненадата му.

— И нямаш проблем с това?

— Суопс, той е избягал от ада, ясно? Не е лош човек. Е, не съвсем лош.

Той се изсмя и стана от масата.

— Тогава трябва да видиш онова, което видях аз.

Вълна от страх премина през мен.

— Какво?

— Бил е генерал там, да знаеш. Синът на злото, да, но съвсем сам се е издигнал през йерархията на ада. Бил е умел убиец и е живеел за вкуса от кръвта на враговете си.

— Не е бил отгледан съвсем в грижовна среда.

— Значи цяла вечер ще му измисляш оправдания? Защо дойде тук?

— Исках да знам как си. Съжалявам.

Отново станах да си ходя, но той ме спря с едно нещо, което каза:

— Бил е изпратен тук. За теб.

Обърнах се към него.

— Знам, че е бил изпратен тук, но за да се добере до портал. Който и да е портал. Не конкретно за мен. После ме е видял и се е влюбил. Така че е избягал от оковите на баща си и ме е чакал.

— Влюбил се е? — Смаяното изражение на лицето му ми каза точно какво си мислеше за мен. — Не е избягал от нищо. Бил е изпратен. Конкретно за теб.

— Не можеш да вярваш в това.

— О, не. Права си. Искам да кажа, че само ми го показаха в ада. Със сигурност източниците ми грешат.

— Суопс, хората не ходят просто така в отвъдното, а после да се връщат невредими.

— По дяволите, не го правят. Аз го направих. После бях издърпан от някаква сила. И никога не съм казвал, че съм невредим.

Е, ако нещо можеше да повлияе на психиката, то това бе пътуване до ада. Не знаех какво да кажа.

— Как беше?

Той размаха бирата си във въздуха.

— Знаеш. Горещо. Много писъци. Много агония. Не го препоръчвам за ваканционно местенце.

— Как разбра за…? Кой ти каза за Рейес?

Погледът, който ми отправи, бе изпълнен с кипяща омраза.

— Баща му.

Отпуснах се обратно на стола.

— Значи двамата просто така завързахте разговор над някоя зейнала яма, сравнявахте си записките за смъртта и агонията?

— Нещо такова. Той искаше да видя, Чарли.

— Какво да видиш?

— Какъв е бил синът му. — Той се наведе напред, сякаш се опитваше да ме убеди да му повярвам. — Какво е направил.

— Всички сме вършили неща, с които не се гордеем.