Четвъртият гроб под краката ми [bg]

Реших да го издиря. Вероятно не беше същият след близкото си до смъртта преживяване. Беше ме видял. Когато бе умрял на операционната маса, той бе видял как изглеждах от другата страна, бе видял с какво се занимавах обикновено. За всички беше трудно.

И все пак нямах представа дали помни. Като ескалатор до Рая, аз имах определени отговорности, които веднъж бях опитала да му обясня. Но когато видиш, тогава започваш да вярваш. Може би го бе тласнало отвъд ръба. Може би реалността бе много по-обезпокоителна от представата.

Натиках краката си в чифт пантофи, наметнах яке и тръгнах.

Шофирането в три часа сутринта си имаше предимства. Като например слаб до никакъв трафик, така че стигнах до къщата на Гарет за рекордно време.

Почуках на вратата му и зачаках. На този мъж му отнемаше цяла вечност да отговори в малките часове преди съмване. Почуках отново. Винаги се бях чудила нещо: Ако спецът по издирване на хора бъдеше арестуван и избяга, кой ходеше да го търси?

— Чарлз! — изръмжа иззад вратата той. — Кълна се в Бог, ако си ти…

Откъде знаеше? Реших да не казвам нищо. Да го изненадам с присъствието си.

Вратата се отвори със замах и той застана там без риза и разрошен. Макар да не си падах съвсем по Гарет, той изглеждаше добре. Имаше кожа с цвят на мока и опушено сиви очи, които се спряха на Маргарет, но също толкова бързо спряха да й обръщат внимание. Той беше в бизнеса. Със сигурност разбираше нуждата ми да нося желязо дори и с пижамата си.

— Какво става? — попитах много по-жизнерадостно, отколкото се чувствах.

— Майтапиш ли се с мен? — Той разтърка окото си с ръка.

— Нем. — Минах покрай него и отидох право при дивана му. Но къщата му беше наистина тъмна. Странно. — Не съм те виждала от цяла вечност. Помислих си, че трябва да си поговорим.

— Има такова нещо като да си твърде самонадеян.

— Да знаеш, че го чувам често. Имаш ли кафе?

След като въздъхна шумно, така че да не пропусна раздразнението му, той затвори вратата с повече сила, отколкото смятах за нужно, и закрачи към кухнята.

— Какво правиш тук?

— Дразня те.

— Освен това.

— Не осъзнавах, че ми трябва причина, за да посетя един от най-добрите си приятели на планетата Земя.

— Отново ли се опитваш да стоиш бедна с дни?

— Нем. Не се опитвам. Просто го правя.

Той ровичкаше из кухнята и макар да не можех да видя какво правеше, ровичкащите звуци спряха. Зачаках. Може би беше заради изявлението за най-добрия приятел. Очевидно не знаеше, че бе един от най-добрите ми приятели. Трябва да се бе почувствал наистина поласкан. Или ужасен. Така или иначе беше победа.

— Ето.

Подскочих. Стоеше точно зад мен, подавайки ми чаша за вино.

— Сервираш ми кафе в чаша за вино?

— Не.

— Това вино с вкус на кафе ли е?