Четвъртият гроб под краката ми [bg]

Той отпи голяма глътка, пресушавайки бирата за три секунди. Когато се изправи, за да си вземе още една, аз го спрях с ръка върху неговата. Но не получих реакцията, която очаквах. Онази, с която бях свикнала. Той емоционално се отдръпна. Почти свивайки се вътрешно от докосването ми.

Емоцията ме разтърси. Не осъзнавах, че сега вече го отвращавах.

На това му се викаше да ти отворят очите.

— Съжалявам — казах, оставяйки чашата с вино на масичката. — По-добре да вървя. Ще поговорим по-късно.

— Не — каза той, но аз вече се бях отправила към вратата.

Той заобиколи дивана и затръшна вратата, още щом я отворих. Стоейки зад мен, той издиша бавно.

— Съжалявам, Чарлз. Нямах намерение да те нараня. Забравям, че усещаш нещата, че извличаш емоции от другите хора.

Обърнах се въпросително към него.

— И какво? Ще се опитваш да контролираш емоциите си около мен? Да се преструваш, че не те отвращавам? — Трепване в глупавото ми дишане издаде, че реакцията му ме беше наранила. Никога не ме беше наранявал преди, не и така, а бяхме имали своите моменти. Защо сега? Защо изобщо ми пукаше?

Но знаех. Винаги ме беше мислил за луда, но никога преди не го бях отвращавала. От това осъзнаване очите ми се напълниха със сълзи.

— Отвратен? — попита той, веждите му се бяха събрали в концентрация. — Това ли мислиш?

Задъхан смях се изтръгна от мен.

— Моля те, Суопс. Не можеш да скриеш емоциите си. Усещам ги като удар в стомаха. Всичко е наред. Просто трябва да си вървя.

— Може и да усещаш емоциите, но не те бива в разгадаването им, ако си прочела отвращение във всичко това.

— Гарет, моля те, остави ме да си вървя. Съжалявам, че те събудих.

— По дяволите, не. Сядай. — Той посочи дивана, докато държеше другата си ръка здраво притисната във вратата.

Хубаво. Нямаше нужда да се муси. Седнах обратно и чак тогава той зае отново мястото си. Имах чувството, че ми нямаше доверие.

— Сега, защо си мислиш, че по някакъв начин би могла да ме отвратиш? — попита той.

— Избягваш ме като за начало.

— И това значи, че съм отвратен от теб?

— Не искаш да говориш за случилото се — опитах отново. Макар да не исках да говоря за случилото се с мен, бях готова да говоря за случилото се с него.

— Добре. Какво се случи?

— Ти умря.

Той се взря в мен, без да мига.

— Умря и дойде да ме видиш. Помниш ли?

— Трябва ми още една бира.

Оставих го да стане за още една бира, но го последвах. Той отвори хладилника, свали капачката и пресуши цялото нещо, без да спре. След като метна бутилката, извади още една и я изпи по-бавно. Седнах на малката му кухненска маса и той се присъедини към мен.

— Можеш ли да ми кажеш какво помниш? — попитах го, когато седна. Когато просто се загледа в бутилката в ръцете си, казах: — Помниш ли нещо? — Знаех, че помнеше. Трябваше да помни. Ако не, никога нямаше да реагира по такъв начин.