Четвъртият гроб под краката ми [bg]

Беше ме игнорирала през цялото ми детство. Освен, когато я излагах пред приятелите й или кървях обилно, не бях от никакво значение за нея. Не бях никой. Невидима. Бях прах под краката й.

Не че бях огорчена или нещо подобно.

— Ти нямаш деца, така че не очаквам да разбереш.

Реших да й разкажа виц, за да й помогна по-добре да схване ситуацията.

— Всеки с деца трябва да знае, че понякога, когато попиташ малката Чарли кой счупи лампата и тя каже, че не знае, онова, което всъщност казва, е: „Беше мъж с бледа, прозрачна кожа и кофти прическа, който може да е умрял от травма на главата с тъп предмет, но по-вероятно е ритнал камбаната заради множеството огнестрелни рани в гърдите“. Но може би само аз така го виждам.

— Обстоятелствата с теб бяха необичайни — съгласи се тя, оглеждайки очилата си.

— Мислиш ли?

Тя преглъща отговор и аз почти се засмивам. Не бях сигурна кога бях станала толкова жестока. Очевидно я болеше. Но отплатата бе коравосърдечна кучка. По-често трябваше да бъда такава.

Като смел войник, тя продължи напред и попита:

— Ще ми предадеш ли съобщението? Онова, което баща ми остави за мен?

Не можах да се сдържа. Ченето ми увисна и едва не се изсмях на глас. Сега? След всичките тези години бе решила да се присъедини към клуба и се предполага, че трябва да помня съобщение, което ми е било дадено от починал, когато възрастта ми е била едноцифрено число? Какво, да го вземат дяволите?

— Добре, ами, бях на около… — Вдигнах очи към големия калкулатор в небето. — … не знам, четири или пет, значи е било преди колко години? Математиката не е по моята част.

— Двадесет и три — предложи тя.

— Значи съм била на четири.

— Знам — каза тя. Пръстите й се стегнаха около чантата. — Но също така знам и колко е невероятен този твой ум. — Тя ме погледна многозначително. — Очевидно никога нищо не забравяш.

— Имаш право. Все още си спомням доста ясно шамара, който ми удари пред тълпата в парка. И онзи път, когато ме издърпа от колелото на плажа. За косата. И онзи път, когато се опитах да ти кажа какво каза баща ти и как ти откачи, крещейки ми през целия път до бара на татко. — Приведох се напред. — Наплю ми лицето.

Устните й се присвиха от покаяние. Проклятие, беше добра. Ако не я познавах по-добре, бих казала, че наистина съжаляваше за стореното.

— Бях шокирана в парка. Онова, което направи, беше… — Тя си пое дъх, после изостави обвинението и премина към следващото. — А косата ти се закачи за пръстена ми. Казах ти да не се качваш на онова колело, а ти не ми се подчини.

Ако топлината от гнева можеше да се прояви извън тялото ми, тя щеше да бъде изпечена на място. Въглен във формата на Хитлер, защото наистина приличаше на него по някакъв странен, притеснителен начин. Какво направих? Как смееше.

— И ако си спомняш, дори нямах представа, че баща ми е починал, когато каза, че имаш съобщение от него от гроба. Как се предполагаше да отговоря на това, Шарлот?