![Четвъртият гроб под краката ми [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/2/6/chetvrtiyat-grob-pod-krakata-mi-bg-download.jpg)
Четвъртият гроб под краката ми [bg]
- Автор: Джонс Даринда
- Серия: Чарли Дейвидсън #4
- Язык: болгарский
- Год: @Фен превод
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Четвъртият гроб под краката ми [bg]». Краткое содержание книги:
— Това е добро описание.
— Така си мисля. Но трябва да попитам: защо Ейпъл?
Странно беше. Да спя с Джема и да имам леля Лил в другата стая, дори припаднала, вярвайки, че е мъртвопияна, беше успокояващо. Не ужасно, особено когато Джема започна да мрънка насън или когато ме шамароса, защото съм била пират — това момиче си имаше проблеми — но достатъчно, за да ми помогне да си почина малко.
Въпреки това се събудих доста рано. Отчасти защото строителните работници започваха деня по-рано и от Бог. Но предимно защото Джема се щураше наоколо, опитвайки се да си открие панталона. Беше облечена с него, когато я подкарах към леглото, така че изобщо нямаше да се занимавам. Но тя продължаваше да се блъска в разни неща. Слава богу, че не бях ужасно привързана към тази макаронена статуя на Ейбрахам Линкълн. Ако не знаех по-добре, щях да кажа, че все още бе фиркана, а едва издържах да видя на какво приличаше Куки.
Скочих отново под душа, повече като начало на деня, отколкото за нещо друго. Обезпокоителни картини продължаваха да танцуват из главата ми: Гарет в ада. Рейес, биещ се с вчерашния демон. Куки, опитваща се да танцува на пилон. Можеше и да се получи, ако имаше пилон, но й давах допълнителни точки заради способността й да го изобрази с жестове.
След като се облякох в дънки, шоколадовокафяв пуловер с паднала яка и стари, избелели ботуши, които се нагъваха около глезена, излязох от стаята си, за да се изправя пред нов ден извън скромната ми обител. Всъщност беше твърде зле. Тези дни харесвах да съм в скромната си обител много повече, отколкото да съм извън нея. Но имах случаи за разрешаване и хора за дразнене. Реших да започна с небезизвестния доведен брат на Харпър, да видя колко много искаше да я няма. Или да я подлуди. Тази възможност се въртеше в главата ми от известно време. Определено щеше да има полза, ако Харпър бъдеше извън играта. Най-малкото, наследството му щеше да се удвои.
Чудейки се накъде ли бе поела леля Лил, грабнах чантата и слънчевите си очила и се отправих към вратата. За съжаление някой ме изпревари. Миг преди да се протегна към дръжката, на вратата се почука. Отворих и открих последния човек на планетата, който бих очаквала да видя на прага си.
Необезсърчена, надянах слънчевите си очила.
— Тъкмо излизам — казах на Денис, мащехата от ада. После ме осени една мисъл: може би Гарет не беше ходил в ада. Може би по погрешка бе отишъл в дома на родителите ми. Това би обяснило писъците и стоновете на агония.
— Може ли да говоря с теб? — попита тя. — Няма да отнеме дълго.
Денис бе една от онези жени, които другите хора мислеха за сладки. Имаше мила усмивка и голям усет за театър. Но беше толкова сладка, колкото гърмяща змия в кошница с плъхове. Поне за мен, завареният плод на слабините й.
Никога не се бяхме разбирали. Започна открито да не ме харесва, когато не спирах да я тормозя да ми разказва истории от детството й, какво било чувството да тичаш с динозаврите. След това ми отправяше онези злобни погледи, направени от течен азот, които можеха моментално да смразят и най-добрите намерения. Бях научила най-ефективните си злобни погледи от тази жена. Предполагам, че това бе нещо, заради което трябваше да й бъда благодарна.
С дълга въздишка отстъпих настрани и с жест я поканих вътре. Тя спря рязко, когато видя състоянието на апартамента ми, а аз тайничко се молех да каже нещо. Каквото и да е. Всякакво извинение, за да изритам задника й от апартамента си. Трябваше да се правя, че се разбираме, и го правех около татко и Джема, но не и тук. Не и в святото ми място. Можеше да ме целуне отзад, ако си мислеше, че щях да се хиля и търпя състрадателните й погледи под собствения си взет под наем покрив.
Изглежда бе наясно с този факт. Инстинктите й за оцеляване се задействаха. Отърси се с примигване и влезе по-навътре, прекрачвайки кутия и чифт панталони.
Опитвайки се да не се чудя как се справяше Джема без панталоните си, отведох Денис до хола си — на около пет крачки от вратата — седнах и й отправих най-доброто си смръщване.
— Какво мога да направя за теб, Денис?
Тя седна полуизвърната от мен и изпъна рамене.
— Просто исках да ти задам няколко въпроса.
— И телефонът ти не работи?
Тя се изчерви при острия ми тон. Не беше типично за нея да търпи поведението ми без борба. Въздържаността не бе в кръвта й. Трябва да бе наистина отчаяна.
— Не отговаряш на обажданията ми — напомни ми тя.
— О, вярно. Забравих. Та, какво мога да направя за теб?