Смъртта на царете [bg]

Засмя се наум заради полета на мислите си. Щеше да си е същият, независимо как се е променило лицето му.

Светоний го изгледа накриво: винаги търсеше обида във всичко. Юлий трудно се сдържаше да не го дразни, но си беше наложил строга забрана. Усещаше злобата му, породена от страх, че той ще използва новия си авторитет, за да си отмъщава за стари неправди. Не можеше да си позволи дори за момент такъв лукс, иначе отделението, което формираше, щеше да се разпадне. Знаеше, че трябва да стане водач, който се е издигнал над подобни дребни неща, да изглежда така, както Марий някога беше изглеждал в очите му — като изсечен от камък. Кимна кратко на Светоний, после погледна останалите.

Гадитик и Пракс оглеждаха лагера и маркираха периметъра с опадали клончета, защото нямаше друго. Юлий ги чу да разясняват на новобранците правилата за носене на нощна стража и се усмихна — спомни си какво е да си млад войник.

— Колко пъти трябва да предупредите? — попита Пракс Кир.

— Веднъж. Те викат, че се приближават към лагера, и аз казвам: „Приближете се и се представете“.

— А ако не викнат, че се приближават? — попита бодро Пракс.

— Събуждам още някого, чакам да се приближат и им отсичам главите.

— Добре, момче. В гърлото и в слабините. Помни. Ако ги удариш другаде, ще имат сила да те ранят. Във врата и слабините, там е най-сигурно.

Кир се ухили — попиваше всяка информация, която му подхвърляше Пракс. Юлий вече го харесваше. Кир искаше да е легионер, да разбере какво е обичал някога баща му. Пракс пък бе открил, че му харесва да преподава всички неща, научени през десетилетията маршируване и корабоплаване в името на Рим. С времето новите войници щяха да станат истински легионери.

Докато се мъчеше да се настани по-удобно за спане, Юлий се намръщи. Дали войниците му щяха да удържат, когато всички наоколо паднат посечени и врагът връхлита с триумфални викове… не можеше да го знае със сигурност, докато не се стигнеше дотам. Не му помагаше това, че хората от „Акципитер“ дори не бяха сигурни откъде идва подобна дива смелост. Човек може цял живот да избягва конфликти, а после да пренебрегне живота си, за да опази някого, когото обича. Юлий затвори очи. Може би тук беше ключът, но мъжете, обичащи Рим, не бяха чак толкова много. Градът беше твърде голям, твърде безличен. Легионерите, които познаваше, никога не мислеха за републиката, изсечена от камъните на седемте хълма покрай широката река. Те се биеха за своя водач, за своя легион, дори за своята центурия и за приятелите си. Мъж, който се бие рамо до рамо с приятелите си, не може да избяга, защото неминуемо ще се посрами.

Светоний внезапно извика, скочи и се запляска с ръце.

— Нещо ме хапе!

Юлий скочи; другите хукнаха към огъня с извадени ножове. Кир обаче остана на поста си. В светлината на огъня видяха черна редица огромни мравки да тече като масло по земята и да изчезва в сенките зад пламъците. Светоний започна да си къса дрехите и захленчи: