Нови римски разкази [bg]

Майката на Клара, в японско кимоно от черна коприна с избродиран цветен дракон на гърба, с дълго цигаре между зъбите, ми хвърли поглед:

- Риналди, само минутка и после ще влезете.

Покани да влезе зрялата госпожа с коженото палто и изчезна; на мен, не знам защо, навярно заради тона на гласа и, ми се стори, че е в неведение относно предстоящото ми предложение. Хрумна ми весела идея: да я накарам да ми гледа на ръка, за да разбера дали се вижда женитбата ми с Клара; после щях да и съобщя за намерението си. Усмихнах се на тази мисъл и зачаках нетърпеливо реда си. След четвърт час госпожата с коженото палто, тайнствена, дискретна, забързана, излезе безшумно. Госпожа Долорес ми направи знак да вляза.

Знаех, че поради недостиг на помещения работи в спалнята. Въпреки това се учудих. В стаята

- продълговата, сенчеста - имаше голямо брачно легло, покрито с жълта кувертюра. Не се сдържах и си представих как Клара спи в това легло заедно с майка си. На прозореца висеше дневна ажурена завеса с бродирани птички и кошнички; до него се виждаше масичка с тесте карти и лупа; стаята беше пълна с мебели, дрънкулки, снимки с автограф от известни клиенти, сертификати и спомени. Госпожа Долорес се настани мълчаливо до масата и ми даде знак да седна пред нея. Първо взе кибрит и запали парченце черна карта, което изпусна бял ароматен дим.

- Това е хартия от Армения - обясни тя с нежния си тих глас, - усещате ли парфюма? И така, за какво се отнася, Риналди?

Отвърнах, че съм дошъл, за да ми гледа за бъдещето. Тя остави цигарето в пепелника, хвана ми ръката, постави я под лупата и дълго я разглежда.

Мина цяла минута, после ме изгледа, почти ужасена:

- С джентълмен ли разговарям?

Попитах объркан:

- Защо?

А тя:

- Ами защото ръката е на мъж, който много, твърде много обича жените.

- Е - прокашлях се аз - и аз съм млад.

- Да - кимна тя, - но в тези работи има граница. А при вас я няма. Сърцето ви е като артишок.

- Щом вие казвате...

- Казва го ръката ви: вие сте един Дон Жуан.

- Ее, нека не преувеличаваме.

- Въобще не преувеличавам: вижте линията на сърцето - прилича на верижка, всяко възелче е една жена.

- А за останалото?

- За останалото нищо: слаб късмет в бизнеса, слабо желание за работа, несериозен, слабо чувство за отговорност.

Започнах да се ядосвам:

- Вие ми намирате само недостатъци.

А тя:

- Не са недостатъци, а характер. Ако бях майка, не бих ви дала дъщеря си за жена.

Ядосан, добавих:

- Е, погледнете дали я има линията на брака.

Тя пое отново лупата педантично, обърна ръката ми от всички страни и заключи:

- Авантюри колкото щеш, но брак няма.

А аз:

- Госпожа Долорес, да се разберем, не съм дошъл при вас да ми гледате бъдещето, а да ви кажа, че дъщеря ви и аз се обичаме и днес решихме да се сгодим.

При тези думи, много спокойно, тя остави лупата и отвърна:

- Мое бедно момче...

- Ее?

- Мое бедно момче, ръката, както винаги, казва истината: вие няма да се ожените, поне засега.