Последните оцелели: Светът, в който живеем [bg]

— Както и Джон. Това не те възпря да ни изоставиш.

— Спрете — изкрещя мама. — И двамата. Веднага.

Алекс никога не беше чувал този тон от мама. Вероятно бяха минали години, откакто и татко не го беше чувал.

— Алекс, напълно решен ли си ти и Джули да заминете утре? — попита майка ми. — Знаеш колко много свикнахме с вас. Въпреки това си тръгвате?

— Да, госпожо Еванс — отвърна момчето. — Утре рано сутринта.

— След като Джули се установи, какво смяташ да правиш? — попита мама.

— Има един францискански манастир в Охайо — отвърна Алекс и Мат се изкикоти.

— Матю, престани веднага — изкрещя майка ми.

— Мамо — възпротиви се Мат. — Вече не съм дете.

— Тогава спри да се държиш като такова — скара му се тя и се обърна отново към Алекс. — Значи, планът ти е да отидеш на сто и петдесет километра на североизток, след което да прекосиш Пенсилвания, за да стигнеш до Охайо. Говорим за стотици километри.

— Стигнахме до тук от Тексас — отвърна момчето. — Мога да стигна от Ню Йорк до Охайо.

— Няма да е същото — отбеляза татко. — Колкото nò на север отиваш, толкова по-малко хора има там.

— Лято е — каза Алекс. — По-топло е. Ще се справя.

— Добре — съгласи се мама. — Изборът е твой, а ние не сме ти родители. Джули е онази, за която се тревожа. Защо не я откараш до Охайо, след което ще върнеш вана на път за обратно?

— Какво те кара да мислиш, че ще се върне? — попита Мат.

— Ще го върне — изкрещях аз. — Знам, че ще го стори.

Всички се вторачиха в мен.

— Имам му доверие — отвърнах с треперещ глас. — Можем да му се доверим.

— Алекс, ще ни дадеш ли честната си дума, че ще ни върнеш вана, когато се увериш, че Джули е в безопасност? — попита мама.

— Аз не приемам честната му дума — възпротиви се Мат. — Тя не е достатъчна. Говорим за нашите животи все пак. Ако татко не иска да се грижи за Миранда и Джон, аз ще го сторя.

— Аз ще закарам Алекс и Джули — предложи баща ни. — Ще ги откарам до метоха и след това ще се върнем двамата с Алекс.

— Ще използвате всичкото гориво — отбеляза Мат. — Ванът сигурно гори като змей.

— Не може ли Алекс да вземе една от колите? — попитах аз. — Тази на Мат или на госпожа Несбит? Доста по-бързи са, а и ванът ще е тук, ако ни притрябва.

— Чудесна идея, Миранда — похвали ме татко. — С двайсет литра в лека кола ще стигнем по-далеч, отколкото с четирийсет литра във вана. Ще използваме едната от тубите, а другата ще оставим тук за всеки случай.

— Струва ми се справедливо — съгласих се аз и погледнах сърдито към Мат. — Алекс може да използва своята половина от горивото, а моята ще остане тук.

— Сигурни ли сме, че колите все още работят? — попита мама.

— Не ги ли припалвахте от време на време? — учуди се татко. — Толкова много време, а не сте включвали двигателите?

— Каква съм глупачка — отвърна мама. Изглеждаше като ударена от гръм. — Хал, въобще не помислих. Съжалявам.