Последните оцелели: Светът, в който живеем [bg]

Спря да вали. Цялата земя е в кал.

— Не виждам как ще тръгнат в тези условия — каза мама на Мат, Джон и мен, докато закусвахме с ориз и фасул. — Метохът е на сто и петдесет километра от тук. Това са четири дни пеша.

— Може да си намерят колела по пътя — предположи Мат.

— Но може и да не намерят — каза мама. — И кой знае къде ще спят. Трябва да изчакат земята да изсъхне, преди да тръгнат.

Това беше достатъчно за Джон. Той стана и избяга от масата.

— Надявам се да са тръгнали — каза Мат. — Колкото повече стоят, толкова по-трудно е за Джон. А и така ще се радвам никога вече да не виждам Алекс.

— Защо говориш така? — попита мама.

— Той е паразит — отвърна брат ми. — Опасен е, когато сече дърва. Винаги се тревожа, че може да отреже някой от пръстите си или от моите. Не мисля, че някога е вършил физическа работа през живота си. Само седи, чете и яде от храната ни. Която, така или иначе, скоро ще свърши.

— Благодарение на Алекс имаме храна — отбелязах аз. — Той беше онзи, който я намери, и измисли начин да я пренесем до тук. Той беше онзи, който искаше да претърсим цялата къща. — Спомних си полуизядения човек и потреперих.

— Чудесно е, че намерихте всичката тази храна — съгласи се Мат. — Но това няма да се случи отново. Междувременно Алекс яде от малкото, което имаме. А и не ми харесва как си играе с татко.

— Той не си играе с татко — сопнах се аз. — Татко го обича. Има разлика.

— Защо го обича татко тогава? — попита Мат. — Не е заради нещо, което прави.

— Не знам — отвърнах аз. — Но татко обича и Сил, а тя също не прави нищо.

— Миранда — скара ми се мама, но беше прекалено късно.

— Да не си посмяла да говориш по този начин за съпругата ми! — изкрещя брат ми. — Тя се отказа от всичко, за да е с мен!