Последните оцелели: Светът, в който живеем [bg]

— Може би трябва да дойдете с нас, сестра Полина — предложи татко. — В дома ни в Пенсилвания.

— Много вежливо от ваша страна — отвърна монахинята. — Но Грейс ми възложи задачата да отговарям за метоха. Не мога просто да си тръгна.

— Сестра Грейс може и да не се върне — каза баща ми.

— О, ще го стори — отвърна сестра Полина. — Минаха само няколко седмици, а в днешно време нещата стават много бавно. Безпокоя се за Мери, когато тръгна, беше болна. Толкова много болести има. Сторихме какво можахме за хората в града, но толкова много умряха. Предполагам, че всички са напуснали досега, онези, които оцеляха. Носеха ни храна и дърва, но от доста дълго време не е идвал никой. Надявахме се, че по Великден ще дойде някой, но бяхме само четирите.

— Моля ви — каза татко. — Ще умрете, ако останете тук.

— Така или иначе, това ще се случи — отвърна сестра Полина. — Примирих се от доста дълго време с тази мисъл. — Монахинята се усмихна и видях, че това не е усмивката на една луда жена. Беше усмивката на жена, която не се страхуваше от смъртта.

— Ще останем с вас — каза Алекс. — Джули и аз. Докато сестра Грейс се върне.

— Алекс — възрази татко.

— Не, Хал — сопна се момчето. — Това е правилното решение за нас.

— Много мило от ваша страна да останете — започна сестра Полина, — но сестра Грейс не ми даде разрешение да отварям метоха за външни хора. Опасявам се, че трябва да откажа.

— Има ли нещо, което можем да направим за вас, докато сме тук? — попита татко.

— Разбира се — отвърна монахинята. — Хелън лежи в леглото си вече дни наред. Изглежда толкова смирена, но мисля, че ще е най-добре, ако я погребем. Не сте ли съгласни? Прах при праха.

— Можем да помогнем — съгласи се баща ми. — Къде можем да намерим лопати?

Сестра Полина се изправи и посочи към една от пристройките.

— Там е килерът, където държим инструментите — каза тя. — Хелън отговаряше за зеленчуковата градина. О, имаше природен талант за това. Тиквички, моркови, царевица. Цяло лято ядяхме онова, което произвеждаше в градината, а което не можехме да изядем, консервирахме. Беше чудесен живот. — Жената вдигна поглед към ябълковите дървета. — Тази година нямаме никаква реколта. Ако Бог е милостив, следващата година земята отново ще е плодородна.

— Бог е милостив — каза татко. — Вярвам в Неговата милост.

— Аз също вярвах — отвърна сестра Полина. — Предполагам, че един ден ще повярвам отново. В крайна сметка вие, хора, ми донесохте храна. А и ще ми помогнете с Хелън.

Баща ми кимна.

— Ще отнеме известно време — каза той. — По-добре да се захващаме. Хайде, Алекс.

— Може ли да се разходим наоколо? — попита Джули. — Чувала съм толкова много за фермата, че искам да я разгледам.

— Разбира се, скъпа — отвърна сестра Полина. — Ще ми простиш ли, че не мога да се присъединя към теб? Артритът ми се обажда тези дни. Мисля, че утре ще вали.

— Искаш ли да дойдеш с мен? — попита ме Джули. Всъщност изгарях от желание да я придружа. Така и не се отдалечихме много от фермата, но бяхме на достатъчно голямо разстояние, за да не можем да чуем какво си говореха останалите, а и те също не можеха да ни чуят.