Последните оцелели: Светът, в който живеем [bg]

— Не — отвърна момчето. — Да не си мислеше, че ще го сторя?

Поклатих глава.

— Въпреки това се надявам. Надявам се и ти да останеш.

— Тръгваме си във вторник — заяви той. — Така е по-добре за всички. Ще има повече храна за вас.

— Благодаря ти, че си толкова благороден — заядох се аз. — Но предпочитаме да сме гладни и с теб.

Алекс се засмя. Изненадва ме всеки път, в който го прави.

След което ме изненада отново.

— Ти щеше да си моето момиче мечта — заяви той. — Преди. Красива и умна, и забавна, и мила.

— Не е нужно да съм — отвърнах аз. — Имам предвид да съм мечта. Аз съм тук. Ти си тук. Защо ще си ходиш?

— Защото така е най-добре — каза той. — Може би не и сега, в този момент, но ще е по-добре в бъдеще.

— Подлудяваш ме — скастрих го аз. — Ти. Чарли. Всички. Говорите за бъдещето така, все едно ще имаме такова.

— Трябва да вярваш в бъдещето — настоя Алекс. — Иначе няма смисъл да си жива.

— Лесно ти е да го кажеш! — изкрещях аз. — Ти имаш вярата си, църквата си. Аз не вярвам в тези неща. Може би някога съм вярвала, но не и сега.

Помислих си, че Алекс ще ми се разгневи, но той не го направи.

— Не е нужно да вярваш в Църквата — обясни той. — Или дори в Бог. Повярвай, че хората могат да променят нещата.

— Не — отвърнах аз. — Не съм убедена в това вече. — Спомените ми за мъртвия човек и кучето му се завърнаха в главата ми. — Всички сме безпомощни — заявих аз. — Нищо не можем да направим. Няма нищо, на което да се доверим.

— Довери се на утрешния ден — каза Алекс. — Всеки ден от твоя живот се е превърнал в утрешен ден. Обещавам ти, че ще има утре.

— Ти вярваш ли в утрешния ден? — попитах аз.

— Налага се. За доброто на Джули.

— Но не вярваш в нас — констатирах аз. — Не вярваш, че ще се грижим за нея.

Алекс ми отговори с мълчание.

— Ти също нямаш доверие на нищо — заявих аз. — Не и наистина. На твоя Бог, на твоята църква, на твоето утре. Даже не вярваш на Карлос. Просто правиш онова, което ти е казал, защото така е по-лесно.

— Не е вярно — сопна се Алекс. — Ти не разбираш.

— Разбирам — отвърнах аз. — Но не ми пука. Не съм момиче мечта. Аз съм истинско човешко същество с истински чувства. Как да се доверя на утрешния ден? Той ме ужасява. Всяка сутрин се събуждам изплашена и си лягам изплашена, и всички тези утрешни дни, които преживявам, са напълно еднакви. Глад, страх и самота. Също като теб, като всички. Само дето ти си по-лош, защото, когато те молим да споделиш нашия глад, страх и самота, ти ни обръщаш гръб. Може да съм самотна, изплашена и гладна, но не съм се отказала от онези, които обичам. А ти си го сторил. Или може би никога не си обичал никого. Може би целият ти живот е изпълнен единствено с мечти.

Алекс ме сграбчи. Знаех си, че ще го направи. Знаех си, че ще ме целуне, и той ме целуна, а аз му отвърнах. Само дето не беше целувката на момичето мечта. Не беше целувка от любов или дори вълнение, не беше като никоя преди.