Последните оцелели: Светът, в който живеем [bg]

Джули.

Алекс.

Не мога да им отнема историите само за да запазя своята. Когато тръгнем на сутринта, ще оставя дневниците в къщата. Никога вече няма да пиша в тях. Историята ми е завършена. Нека някой друг напише следващата.

Имаше време в живота ми, когато смятах, че знам всичко, което си струва да се знае, като сладостта от песента на червеношийката, великолепието на полето от глухарчета, веселието да се пързаляш върху лед в ясен зимен ден.

През последната година опознах глада, тъгата, мрака и страха. Започнах да разбирам колко самотен може да се чувства човек, когато единственото нещо, което желае, е да бъде сам.

Тогава заваля. И аз научих толкова много нови неща.

От Сил дойдоха уроците по оцеляване. От Гейбриъл получих прозрението, че отчаянието може да роди надежда.

Чарли ми показа, че приятелството и семейството могат да бъдат едно и също нещо.

Без Джули нямаше да разбера, че и най-мрачното небе е пълно със звезди, че слънцето хвърля топлина и през най-студения ден.

— Миранда?

Разпознавам гласа на Алекс, който ме вика. Вече ще оставям моя последен дневник, ще го скрия при останалите. Ще отида при Алекс, ще се изправя пред него, ще държа ръката му, докато прави първите крачки към живота.

Той ме научи да имам доверие в утрешния ден.

— Да, Алекс — отвърнах аз. — Идвам.