Последните оцелели: Светът, в който живеем [bg]

Това пътешествие беше само за мен — летен лагер, колеж и меден месец, всичко в едно. Фактът, че щеше да завърши в метох, не можеше да помрачи вълнението ми. Никога не съм ходила в метох.

— Откъде научи за това място? — попитах аз, след като ми доскуча от опити да разбера какво си говорят Алекс и Джули. — От „Фреш Еър Фънд“ ли?

— Не — отвърна момчето. — Нашият свещеник ми каза за него преди година. Приемаха момичета, но тогава Джули беше прекалено малка.

Сестра му измърмори нещо на испански. Алекс ѝ отвърна.

— Щом вашият свещеник го е одобрил, мястото трябва да е добро — констатира татко.

— Така е — съгласи се Алекс. — Затова Карлос каза, че ще е подходящо за нея.

— Ще има момичета на твоята възраст, Джули — каза баща ми. — Ще бъде чудесно за теб отново да имаш приятели.

— Джон ми беше приятел — отвърна момичето, което накара Алекс да избълва цял порой на испански.

Татко не му обърна внимание, вместо това изрече:

— Джон ще ти липсва. Всички ще ти липсваме.

— Така е най-добре — каза Алекс. — Джули отива на сигурно място. Господ ще се грижи за нея там.

— Това е успокояващо, съгласен съм — отвърна татко и наби спирачки. — По-добре да изчистим тези клони от пътя — каза той. — Не мога да рискувам да мина през тях.

— Аз ще ги махна — предложих аз. Алекс се присъедини към мен. Татко се справяше доста добре в избягването на дупките, но пътищата бяха в ужасно състояние, бяха засипани с клони и други боклуци. През по-голямата част от времето не създаваха проблеми, но на периоди трябваше да слизаме и да ги разчистваме.

— Не бях наясно, че си знаел за метоха толкова дълго време — казах аз. Почувствах се по-добре, когато разбрах, че Джули е щяла да влезе в метоха преди година, ако е била достатъчно голяма тогава.

— Мястото е добро — каза момчето. — Сестрите ще се грижат за нея. Ще я обикнат.

— Ние я обикнахме — съгласих се аз.

Алекс кимна.

— Бяхте много добри с нея — констатира той. — Семейството ти беше много мило и с двама ни. — Момчето взе най-големия клон и го завлачи към едната страна на пътя, а аз разчиствах по-малките. Погледнах към предния прозорец на вана и видях, че татко се е обърнал назад и разговаря с Джули.

— Всичко ще е наред — изрекох нежно аз. — За Джули. За нас.

— Щях да те обичам вечно, ако имах тази възможност — каза Алекс.

— Можеш да го сториш — отвърнах аз и отчаяно ми се прииска да го прегърна, но всичко, което направих, беше да докосна набързо ръката му. За момент той я стисна.

Върнахме се във вана и татко продължи да шофира бавно през Ню Йорк. Алекс и Джули нямаше какво повече да си кажат на какъвто и да било език, а баща ми се отказа да говори, за да разведри обстановката. Виждах, че е разтревожен за автомобила, но не сподели нищо с нас.