Последните оцелели: Светът, в който живеем [bg]

Миналата нощ сънувах, че някой позвъни на вратата и когато я отворих, се оказа, че на прага стои Алекс. Беше лято и той държеше букет от маргаритки.

— Джули вече е монахиня — съобщи той. — Както и Карлос. Омъжи се за мен, Миранда.

Няма да пиша какво се случи по-нататък в съня ми, в случай че някой някога види това. Нека просто кажа, че беше най-хубавият сън, който някога съм имала.

Когато се събудих, си помислих, че нещата наистина можеха да се случат така. Не че Джули и Карлос щяха да се замонашат. Но ако Алекс се увереше, че Джули е добре, може би щеше да се върне за мен. Знам, че ме обича. Това трябваше да има някакво значение.

Алекс ме убеди, че за Джули е по-добре да отиде в метоха. Ненавиждам факта, че е взел живота ѝ в собствените си ръце. Знам, че никога няма да ѝ стори нищо лошо. Но не трябва да се тревожи толкова много за нея. Поел е грижата за Джули през последната една година, би я поел до края на живота си, освен ако Карлос не му каже да не го прави.

Може би не е правилно да си мечтая, че Алекс и аз ще бъдем заедно, ако сестра му бъде приета в метоха. Може би е грешно да го мисля, след като знам, че Джули не иска да ходи там.

Но Карлос е онзи, който взема решенията, и той е прав, че сестра му трябва да бъде някъде в безопасност, където той и Алекс винаги могат да я намерят. А и Джули може да се грижи за себе си. Ще остане в метоха колкото е необходимо и след това ще е свободна да прави каквото си поиска. При положение, че може. При положение, че някой от нас може.

Реши ли проблема с Джули, Алекс ще остане при мен. Не можем да бъдем заедно, докато сестра му е тук. Но когато отиде в метоха, той ще може да остане с мен завинаги.

Искам Алекс. Искам любов. Знам, че и той иска същото.