Похищението на Ани Торн [bg]

— Не бива да ругаеш — направи ми забележка тя.

— Да, знам. Но и ти не бива да изскачаш така изневиделица.

— Не съм. Ти просто не си слушал добре.

Едно от многото безсмислени неща в живота е споренето с осемгодишни деца. Независимо колко си прав или умен, те винаги печелят.

— Добре, добре, бях зает.

— Това на татко ли е? — посочи тя каската.

— Да, защо? — оставих я аз припряно на мястото ѝ.

— Какво щеше да правиш с нея? — Едва сега погледът ѝ попадна върху раницата в другата ми ръка. — Вземаш нещата на татко ли?

Обичах сестра си. Наистина. Но понякога беше голяма досада. Захапеше ли нещо, не пускаше. Същински булдог.

— Само ги вземам назаем, ясно? Той и без това вече не ги използва.

— На заем за какво?

— Не е твоя работа.

Тя скръсти ръце на гърдите си и присви очи. Изражение, което вещаеше само неприятности.

— Кажи ми.

— Не.

— Кажи ми, или ще те обадя на мама.

Въздъхнах. И без това не исках да ходя при онзи идиотски люк в земята. Не знаех защо сме се захванали с него, но трябваше да си изиграя ролята, или щях да изглеждам като страхливец пред останалите. А сега за капак и моята собствена сестра ми създаваше ядове.

— Виж, това са момчешки работи. Просто ще отскочим за малко до старата мина.

— Но за какво са ти нещата на татко? — попита съзаклятнически тя.

Въздъхнах отново.

— Добре, ще ти кажа, но трябва да обещаеш, че ще пазиш тайна.

— Обещавам.

— Намерихме една дупка, която води към центъра на земята, и ще се спуснем в нея, защото смятаме, че на дъното има изгубен свят, пълен с динозаври.

— Тия ги разправяй на старата ми шапка.

Виж ти, значи дотук с добрия тон.

— Ако щеш ми вярвай.

— Не ти вярвам изобщо.

— Както искаш.

През настъпилата пауза продължих да тъпча въжето и ботушите в раницата. Накрая я закопчах и я метнах на гръб.

— Джоуи?

Мразех да ме нарича така който и да било, с изключение на нея.

— Какво?

— Пази се.

И тя се затича обратно към къщата, с изпоцапани боси крака и подскачаща нагоре-надолу конска опашка.

Ще ми се да можех да кажа, че съм усетил някакво предзнаменование. Че е полъхнал хладен вятър, или облак е затъмнил луната. Че ято птици се е надигнало с тревожен крясък от близкия храст, или мълния внезапно е разкъсала вечерния покой.

Но нямаше нищо.

Това му е лошото на реалния живот. Той никога не предупреждава. Не ти дава и най-малкия намек, че се намираш на съдбовен кръстопът. Не ти позволява да спреш, да размислиш, да оцениш колко скъпо е дадено нещо, докато не го изгубиш безвъзвратно.

Гледах как Ани се отдалечава — весела, невинна, безгрижна — и нямах представа, че за последен път я виждам такава.

А също не бях забелязал, че е взела фенера.