Кралят на моста

— След колко време ще стигнем Аела? — над вика тя вятъра.

— Скоро — отвърна Арен. — Най-близките отряди от Среден пост вече са пристигнали.

Времето сякаш едновременно се влачеше и летеше. В ума й се въртяха хиляди подробности, дори и след като сърцето й заби с бързия, отсечен ритъм, в който биеше винаги преди битка. „Ти не отиваш да се биеш — напомни си тя. — Тук си, за да гледаш и слушаш, докато помагаш на лечителките, нищо повече.“ Думите не успяха да заличат трепетното й очакване.

След малко заобиколиха една огромна карстова колона от варовик и всички итиканци извадиха маските от коланите си и си ги сложиха. Разкопчаха ножниците на оръжията си. Обърнаха погледи в една посока.

И тогава Лара го видя.

Корабът беше по-голям от всички плавателни съдове, които някога бе зървала — огромно тримачтово чудовище, високо колкото самия мост. Тя видя амаридийския флаг и безчет войници, щуращи се по палубата. Пет-шест дълги лодки се движеха зад кораба към тясна плажна ивица, на която в момента се водеше битка. Пясъкът бе напоен с кръв.

Лара бързо откри причината амаридийците да изберат Аела, наред със сравнително удобното място за акостиране на пясъчния плаж. На западния край на острова имаше колона, подпираща моста, който тук минаваше над земята, преди отново да се проточи над океана. Щом итиканците се биеха толкова ожесточено, за да запазят контрола си над острова, значи в основата на колоната имаше вход.

— Колко хора има на кораба?

— Четиристотин — отвърна Джор. — Може би малко повече.

— А ние колко сме?

Никой не продума.

Арен я хвана за ръката и я придърпа към себе си.

— Виждаш ли онази редица скали и дървета? — посочи той. — Ще те изведем с лечителките отвъд тази линия. Ще стоиш там и ще помагаш на ранените, които ти носим, ясно ли е?

— Да.

Той стисна по-силно ръката й.

— Дръж си качулката над лицето, за да не те познаят амаридийците. И ако нещата се развият зле, тръгни с останалите лечителки. Те знаят накъде да отстъпят.

Лара не се съмняваше, че отстъплението ще е към моста. Само че не си струваше Арен да загуби живота си заради тази информация.

Ритъмът на сърцето и вече не беше равномерен, а див и необуздан като звяр.

— Не допускай нещата да се развият зле — прошепна тя. — Трябва да спечелиш битката.

Арен обаче вече раздаваше заповеди.

— Потопете лодките. Останалите — към брега!

Лодките минаха от двете страни на огромния кораб и въздухът се изпълни със стрели, летящи и в двете посоки. Арен опря коляно в дъното на лодката до тази на Лара и изпразни целия си колчан в гърбовете на амаридийците, които тъкмо се качваха в други съдове. Във водата заваляха трупове. Лара я засърбяха ръцете да грабне оръжие и да се хвърли в битката, но се насили да остане в лодката, свита и уплашена, и да потреперва всеки път, когато някоя стрела уцелеше дебелото дърво.

После отминаха кораба.

Четири от итиканските лодки се отклониха от групата и поеха след вражеските съдове, пълни с войници, които се бяха насочили към брега. Щом ги настигнаха, се врязаха в тях. Лодките се разцепиха, а бойниците западаха във водата. Итиканците се прехвърлиха на амаридийските лодки със смъртоносна грация, размахали лъскави остриета, а слънцето проблесна по пръсналите във всички посоки капки кръв.

Останалите лодки се насочиха към касапницата на брега. Навсякъде лежаха трупове. Пясъкът бе повече червен, отколкото бял. Двайсетина итиканци удържаха врага край водата с помощта на терена — плажът бе тесен и стръмен, но скоро щяха да започнат да поддават. И щяха да загинат от амаридийски ръце.

Подкрепленията от Среден пост трябваше да побързат, иначе островът щеше да бъде изгубен.

Лодките свалиха платната и се понесоха по вълните, които ги изхвърлиха на брега. В последния момент Арен хвана Лара за ръката.

— Скачай! — извика той.

Лара се подчини и ботушите й потънаха в пясъка, а инерцията я изхвърли напред и тя едва не се прекатури. В следващия миг всички се затичаха към амаридийците, които внезапно се оказаха заклещени между двата отряда.

Писъци пронизаха въздуха, по пясъка заваляха крайници и тела, а вонята на кръв и черва надвисна над земята. Лара стискаше здраво сандъчето с принадлежностите си и следваше Арен, който се изкачваше по хълма, стъпвайки по жертвите си. По пясъка бяха разхвърляни оръжията на загиналите и всичките й инстинкти й крещяха да вземе едно. Да се бие.