Няма втори шанс [No Second Chance - bg]

Но случаят, разбира се, не бе такъв.

Хеши се обади:

— Готова ли си да проведеш телефонния разговор, Лидия?

Тя не отговори веднага. Прехвърли се на следващата снимка. Друг кадър от „Смях вкъщи“, сезон пети, епизод 112. Малката Трикси е с гипсирана ръка. Тод иска да нарисува китара върху гипса. Бащата не е очарован. Тод протестира: „Ама, татко, обещавам само да я нарисувам, а не да свиря на нея!“ Тук се включваше записът на смях. Малката Лариса не схващаше шегата. Голямата Лидия също. Само че помнеше добре как точно си бе счупила ръката този ден. Всъщност типично детинска история. Търчеше нагоре-надолу и падна по стълбите. Болката беше нетърпима, но те държаха епизодът да бъде заснет. Тъй че лекарят на студиото й би инжекция, съдържаща Бог знае какво, а двама драскачи вмъкнаха травмата в сценария. Докато снимаха, тя беше в полусъзнание.

Само, моля ви се, спрете да циврите.

Лидия беше прочела книгата на Дани Партридж. Беше се наслушала на хленченето на Уилис в предаването „Разни хора, разни идеали“. Научила бе всичко възможно за хала на децата-звезди, за тормоза над тях, за отмъкнатите им пари, за дългите работни часове. Изгледала бе всички токшоута, чула бе жалванията, нагледала се бе на крокодилските сълзи на свои колеги и й се повръщаше от лицемерието им.

Чуйте истината за трагедията на детето-звезда. Само че тук не става въпрос за тормоза, въпреки че, когато Лидия беше малка и достатъчно глупава да вярва, че един психоаналитик е в състояние да й помогне, той й повтаряше как навярно е „блокирала“ спомена за това, че вероятно е търпяла сексуалния тормоз на един от продуцентите на сериала. И само не обвинявайте родителското безхаберие за онова, в което се превръщат децата-звезди. Нито за обратното — родителската амбиция. Не става дума и за липсата на приятели, нито за дългите часове работа, слабите умения за общуване, потока от частни учители, наети от студиото. Не, не става дума за това.

Чисто и просто трагедията е в загубата на прожекторите.

Точка. Останалото са извинения, защото никой не ще да си признае, че е толкова повърхностен. Лидия започна да работи в сериала на шестгодишна възраст. Имаше съвсем бегли спомени за времето преди това. Тъй че помнеше единствено, че е била звезда. Звездата е нещо специално. Тя е кралска особа. Най-близкото нещо на земята до Бог. А за Лидия не е имало друго. Ние внушаваме на децата си, че са специални, докато Лидия го изживява. Всички я смятаха за неотразима. Считаха я не само за идеалната дъщеря, но и за обично, мило, отракано хлапе. Околните я зяпаха с неизразим копнеж. Искаха да са близо до нея, да познават живота й, да докосват ръба на мантията й.