Вихър от мечове [A Storm of Swords - bg]

И му остана да се пребори само с вълка водач, големия сив мъжкар с окървавената от мекия корем на плячката муцуна. По муцуната му имаше и белота, която показваше, че е стар, но когато отвори уста, от зъбите му потече кървава слюнка.

„Той не се бои — помисли принцът. — Също като мен.“ Битката щеше да е добра. Двамата тръгнаха един срещу друг.

Биха се дълго. Търкаляха се върху коренищата, камъните и нападалите листа, и разпилените вътрешности на убитата сърна, деряха се със зъби и нокти, отстъпваха, обикаляха се един-друг и отново се впускаха в битка. Принцът беше по-едър и много по-силен, но братовчед му си имаше глутница. Женската запристъпва към тях, ръмжеше и се намесваше, когато самецът й за пореден път отстъпеше окървавен. От време на време другите вълци също скачаха, за да го ухапят по крак или ухо, щом принцът се окажеше с гръб към тях. Един толкова го ядоса, че той се завъртя — черна ярост — и разкъса гърлото му. След това останалите се дръпнаха на разстояние.

А когато и последният лъч червена светлина се изцеди през зелените и златни клони, старият вълк легна уморен в пръстта, изтъркули се и откри гърлото и корема си. Предаде се.

Принцът го подуши и облиза кръвта от козината и разкъсаната плът. Когато старият вълк леко изскимтя, вълчището се обърна. Вече беше много гладен и плячката беше негова.

— Ходор.

Внезапният звук го накара да спре и да изръмжи. Вълците го гледаха със зелени и жълти очи, грейнали от последната дневна светлина. Никой от тях не го беше чул. Странен бе този вятър, лъхнал само в неговите уши. Той зарови челюсти в корема на сърната и откъсна парче плът.

— Ходор, ходор.

„Не — помисли той. — Не. Няма.“ Момчешка беше мисълта, а не на вълчище. Дърветата помръкваха около него, докато не останаха само сенки от дървета и блясъка на очите на братовчедите му. А през тези и зад тези очи, той видя един едър мъж с ухилено лице, и един каменен свод, чиито стени бяха оцапани с киселина. Щедрият топъл вкус на кръвта се стопи на езика му. „Не, недей, искам да ям, искам, искам…“

— Ходор, ходор, ходор, ходор, ходор — запя Ходор и го разтърси за раменете. Стараеше се да е внимателен, както винаги, но Ходор беше висок седем стъпки и по-силен, отколкото си даваше сметка, и от грамадните му длани зъбите на Бран затракаха.

— Не! — сърдито извика той. — Ходор, пусни ме, аз съм тук, тук съм.

Ходор спря и го погледна стъписано.

— Ходор?

Горите и вълците бяха изчезнали. Бран отново се беше върнал под влажния свод на някаква древна стражева кула, която изглеждаше запусната от хиляди години. Вече не приличаше много на кула. Дори изпадалите от зида камъни бяха обрасли с мъх и бръшлян, така че трудно можеха да се видят, докато не стъпиш на тях. „Съборената кула“, беше нарекъл Бран мястото, но тази, която им намери пътя до убежището, беше Мийра.

— Много дълго те нямаше.

Джойен Тръстиката беше на тринайсет години, само с четири години по-голям от Бран. И не беше много по-висок, само може би с около педя, но имаше навик да говори със сериозен тон, което го правеше да изглежда по-възрастен и мъдър, отколкото всъщност беше. В Зимен хребет баба Нан му викаше на шега „малкият дядко“.