![Вихър от мечове [A Storm of Swords - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/6/8/4/9/vihr-ot-mechove-a-storm-of-swords-bg-download.jpg)
Вихър от мечове [A Storm of Swords - bg]
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #3
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вихър от мечове [A Storm of Swords - bg]». Краткое содержание книги:
Докато създаденият с богато въображение свят на Мартин необратимо се приближава към своята десетгодишна зима, се влошава не само времето, а и войната. На север крал Джофри от дома Ланистър седи неспокойно на Железния трон. С помощта на едно грубовато момиче Джайм Ланистър, Кралеубиеца, се измъква от затвора си в Речен пад, за да осигури освобождаването на пленничките на Джофри, сестрите на Роб Аря и Санса Старк. Междувременно на юг кралица Денерис се опитва да наложи претенциите си над различните тронове с помощта на армия от евнуси.
Сложността на такива характери като Денерис, Аря и Кралеубиеца ще накара читателите да разгръщат жадно огромния брой страници на тази книга, тъй като авторът им, също като Толкин и Джордан, подклажда непрестанния интерес към съдбата им. Мартин неизбежно ни напомня за тези двама велики в жанра и с дарбата си да опише такива чувствени преживявания като стихията на дивия пожар и ледения мраз, морския мирис, както и безмерната пищност на средновековния пир. Някои твърдят, че тази сага надхвърля всичко достигнато досега във върховото фентъзи. Кой знае? Във всеки случай постигнатото е достатъчно, за да превърне „Песен за огън и лед“ в безспорен хит в жанра.
Дълга беше целувката, но колко дълга — Дани така и не разбра. Когато свърши, сир Джора я пусна и тя бързо отстъпи крачка назад.
— Ти… ти не трябваше да…
— Не трябваше да чакам толкова дълго — завърши той вместо нея. — Трябваше да те целуна още в Карт, още във Вее Толору. Още в червената пустош трябваше да те целувам, всяка нощ и всеки ден. Ти си създадена за целувки, да те целуват непрестанно. — Очите му не се откъсваха от гърдите й.
Дани ги покри с шепи, за да не я издадат връхчетата им.
— Аз… не е редно това. Аз съм кралицата ти.
— Моята кралица — каза той — и най-храбрата, най-дръзката и най-красивата жена, която съм виждал. Денерис…
— Ваша милост!
— Ваша милост — отстъпи той. — „Драконът има три глави“, помниш ли? Чудеше се над това, когато го чу от магьосниците в Дома на прахта. Ето ти го смисъла: Балерион, Мераксес и Вхагар, яздени от Егон, Ренис и Висения. Триглавият дракон на дома Таргариен — три дракона и трима ездачи.
— Да — каза Дани. — Но моите братя са мъртви.
— Ренис и Висения са били не само сестри на Егон, но и негови жени. Ти нямаш братя, но можеш да си вземеш мъже. Истината ти казвам, Денерис, няма да намериш друг мъж в целия свят, който ще ти е наполовина толкова верен, колкото мен.
БРАН
Хребетът се издигаше стръмно — дълга гънка от камък и пръст, приличаща на нокът. Ниско по склоновете се впиваха дървета — борове, глог и ясен, но по-нагоре земята беше гола и билото лежеше каменисто и пусто под облачното небе.
Усещаше как го зове каменната вие. Катереше се все по-нагоре, отначало на леки отскоци, после все по-бързо и по-високо, силните му крака гълтаха жадно наклона. Птици изхвърчаха от клоните над главата му, пляскаха с криле и литваха към небето. Чуваше въздишките на вятъра в листата, цвърченето на катеричките, дори тупкането на шишарките по застланата с борови иглички пръст. Миризмите около него бяха като песен, песен, изпълнила добрия зелен свят.
Чакъл се посипа под лапите му, докато правеше последните няколко стъпки, за да се озове на билото. Слънцето провисна над високите огромни червени пинии и под него дървета и хълмове продължаваха безкрайно, докъдето стигаше взорът и обонянието му. Далече горе кръжеше каня, черно петно в розовото небе.
„Принц.“ Човешката дума изведнъж се появи в главата му и той тутакси усети верността й. „Принц на зеленото. Принц на вълчия лес.“ Беше силен, бърз и свиреп, и всичко живо в добрия зелен свят отстъпваше със страх пред него.
Далече долу в подножието на леса нещо между дърветата се движеше. Сиви петна, които се мяркаха за миг и се скриваха, но бе достатъчно, за да щръкнат ушите му. Долу, край зеления бързей се промъкна друга тичаща сива фигура. Вълци. Малките му братовчеди, подгонили някаква плячка. Ето че принцът видя още от тях, като сенки с гъвкави безшумни лапи. „Глутница.“
Той също беше имал глутница някога. Бяха петима и още един, който стоеше настрана. Вътре в него някъде се таяха звуците човешки, дадени им, за да ги отличават един от друг. Помнеше миризмите им — на братята и сестрите си. Всички миришеха сходно, с миризмата на глутницата, но и всеки беше различен.
Вечно яростният му брат с жарките зелени очи беше наблизо. Принцът го усещаше, макар да не го беше виждал от много ловувания насам. Близо беше, но с всеки слънчев залез ставаше все по-далечен, а той бе последният. Другите бяха далече някъде и пръснати, както дивият вятър пръска кафявите листа.
Но понякога връщаше усета си за тях, сякаш все още бяха с него, само че скрити от погледа му зад някоя канара или сред дърветата. Да ги помирише не можеше, нито да чуе воя им в нощта, ала усещаше присъствието им… на всички освен на изгубилата се сестра. Опашката му увисваше унило, щом се сетеше за нея. „Четирима сме вече, а не петима. Четирима и още един, белия, който няма глас.“
Техни бяха тези лесове, както и заснежените склонове и каменните хълмове, огромните зелени борове и дъбовете със златните листа, буйните потоци и сините езера, стегнати в щипците на белия мраз. Ала сестра му бе напуснала дивата пустош, за да влезе в пещерите от камък човешки, където властваха други ловци, и след като бе влязла в тези пещери й беше много трудно да намери пътя си навън. Вълчият принц помнеше.