Смъртта е занимание самотно
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жени Божилова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Смъртта е занимание самотно». Краткое содержание книги:
— Какво?
Изведнъж ми прозвуча като Кръмли или като Фани, когато ме предупреждаваше „да не й водя никого друг“.
Сигурно съм изглеждал много стреснат, защото тя остро се изсмя.
— По дяволите — не. Ти просто си един от ония, които избиват хората на хартия, за да не ги трепят наистина. Извинявай!
Но аз вече се бях изправил, напирах да изрека нещо, да разкажа безумни истории, ала не знаех точно какви.
— Вижте — започнах. — Това беше един луд месец. Започвам да забелязвам неща, които никога преди не съм забелязвал. Никога досега не съм чел некролози. Сега ги чета. Не ви ли се е случвало седмици, месеци наред твърде много от близките ви да полудяват или да отпътуват, или да падат мъртви?
— Когато човек е на шейсет — иронично се засмя Констанс Ратиган, — има цели такива години. Боя се да слизам по стълби; един приятел тъй си счупи врата. Боя се да ям; двамина умряха от задавяне. Ами океанът? Трима приятели се удавиха. Самолети? Шестима се разбиха. От автомобили — двайсет. В съня? По дяволите, да. Десет от моите близки умряха в съня си, казаха майната му и се чупиха. Алкохол? Четиринайсет ги отнесе цирозата. Списъкът няма край. А за теб то едва започна. Имам тук един телефонен указател, гледай!
Грабна малка черна книжка от масичката до вратата и ми я подхвърли.
— Книга на мъртвите.
— Какво?
Разлистих страниците, прочетох имената. На всяка страница край половината от имената имаше малки червени кръстчета.
— Този личен телефонен указател ми е от трийсет и пет години. Тъй че половината от хората в него са си отишли доста отдавна, а на мен не ми дава сърце да ги изтрия или да ги зачеркна. Така ще умрат завинаги. Тъй че май и аз съм мекушава като тебе, синко.
Издърпа ми книгата на мъртвите.
От прозореца лъхна студен вятър и пясъкът на плажа зашумоли, сякаш огромен и невидим звяр бе стъпил там с тежка лапа.
— Аз не съм уплашил Фани — обадих се накрая. — Не съм Тифусната Мери. Не пренасям зараза. Ако е някъде тази вечер, ако заразата е тук, дошла е сама. От колко дни вече все ми се повдига. Хора умират или побягват — без видима връзка, нищо не мога да докажа. Все някак съм наоколо или наблизо, когато се случва, и все съм като гузен, че не съумявам да видя, да разбера, да кажа, да предотвратя. Владее ме гадното чувство, че това ще продължи по-дълго, отколкото бих могъл да понеса. Вече когото да погледна, струва ми се, че той или тя ще е следващият, а пък ми е ясно — изчакам ли, рано или късно, на всекиго му идва краят. Но тази седмица някак мрат ускорено. Това мога да кажа. И млъквам.
Тя приближи, целуна връхчетата на пръстите си и ги допря до устните ми.
— Друг път няма да те дразня. Много лесно кипваш. А сега какво — още едно питие? Или да изгледаме някой филм? А може би предпочиташ едно среднощно къпане в басейна? Благотворителен секс с филмовата ти майка? Ни едно от гореизброените?
Сведох глава да избегна насмешливия й огнен поглед.
— Филми. Искам да видя Констанс Ратиган в „Дантелени завеси“. За последен път съм го гледал, когато бях на пет години.
— Бива си те да повдигаш самочувствието на старците. „Дантелени завеси“. Почакай да заредя машината. Баща ми беше прожекционист в едно кино на град Канзас, когато бях малка — научи ме да работя с апарата. Още мога. Не ми трябва друг в тази къща.
— Не. Аз ви трябвам. Да гледам филма.
— По дяволите. — Прескочи възглавниците и започна да човърка по апарата в дъното на стаята. Дръпна кутия с филм от близката полица и сръчно започна да го зарежда в машината. — Прав си. Ще ти гледам лицето, докато ти гледаш филма.
Оставих я — да работи, да тананика и да наглася лентата, а пък аз излязох на ниската веранда над плажа. Погледът ми се плъзна на юг по брега, покрай имението на Констанс Ратиган, после на север и там…
Долу, на ръба на пясъка, забелязах нещо.
Един човек стоеше там като истукан — мъж, или нещо, което ми заприлича на мъж. Откога беше долу и дали бе излязъл от водата, не знаех. Не виждах мокър ли е или не. Стори ми се, че е гол.
Ахнах и бързо хвърлих поглед към стаята. Констанс Ратиган свирукаше и продължаваше да се върти край апарата.
Вълна се стовари като пушечен изстрел. Погледнах пак нататък. Човекът не мърдаше, изпънал ръце край тялото, разкрачил крака, предизвикателен.