През дебрите на Балкана

— Срещнал пътьом жена ми и питал за мен. Знаеше всички наши тайни и искаше да ме накаже, ако не дам на сахатчията дъщеря си за жена.

— Тя е на Москлан, нашия съзаклятник. Но кой е посветил чужденеца в тези тайни?

— Не знам, той нищо не каза. Говореше за Москлан, за Жълтоликия, за всички. Знаеше за трънака в полето и със заплахите си ме принуди да му дам съгласието си.

— Но ти няма да го спазиш!

— Спрямо правоверните държа на думата си, но той е християнин. Идете в Стамбул и говорете с неверниците. Там има много руски християни, които твърдят, че никога не спазват клетвата си и още докато обещават, в себе си си казват, че ще я нарушат. Защо да не направя това, което те учат и правят помежду си?

— Правилно.

— Тайно изпратих ратая си при Шабан и приятелите ни тук и му казах да им обясни какво да правят. Шабан трябваше да се престори на болен, Мурад чакаше чужденеца, за да го доведе направо тук, а останалите се бяха скрили зад дебелите стволове на дърветата в гората, за да влязат после след него в колибата. Това знам аз, а останалото ще разкажат другите.

— Е, Шабан, какво стана по-нататък? — попита майсторът на оръжия.

— Всичко мина много добре и лесно — отговори просякът. — Чужденецът пристигна с Мурад, който се престори, че продължава пътя си, и слезе от коня. Наблюдавах го през прозореца, а после бързо легнах. Чужденецът влезе и ми донесе онова, което му беше изпратил за мен пекаря.

— Но виното ще ми върнеш! — намеси се споменатият. — Изпратих ти го само на ужким и имам само това шише. Сладкишите можеш да задържиш.

— Какво? Какво си му изпратил? — попита исмиланецът. — Вино ли?

— Да.

— Никога няма да си го получиш обратно!

— Защо?

— Защото ще го изпием.

— Как така ще го изпиете? Вие сте вярващи синове на исляма, а Пророкът е забранил виното.

— Не, не го е забранил. Само е казал: «Да е проклето всичко, от което човек се напива!» А от едно-единствено шише вино няма да се напием.

— То е мое!

Тонът, с който бе казано това, издаваше твърдото намерение на шишкото да спаси виното си, но тогава просякът, смеейки се, каза:

— Не се карайте за заповедите на Пророка. Виното не може да се пие.

— Защо? — попита предишният притежател на оспорваната вещ.

— Защото вече е изпито.

— Човече, какво говориш! Кой ти даде право? — извика пекарят.

— Ти самият. Изпратил си го специално за мен. Поделих си го с приятелите. Ако беше дошъл по-рано, щеше да можеш и ти да си пийнеш. Шишето е ей там, вземи го и го помириши, ако душата ти копнее за вино.

— Дано станеш наследник на дявола, измамник! Никога вече няма да получиш от мен милостиня!

— Аз и не се нуждая, въпреки че ме смятат за просяк. Знаеш го така добре, както и аз.

— Стига разправии! — заповяда майсторът на оръжие. — Продължавай да разказваш, Шабан! Той се подчини на подканата и каза: