Черният Олшански замък

Изоставихме най-сетне боклучивото бойно поле, отново влязохме в парка, прекосихме мостчето, отминахме костьола, повървяхме към триста метра по една тиха уличка и влязохме в „Чайната“, просто малко помещение с шубер, с десетина масички, с прозорец към кухнята и с три прозореца към сънната улица.

Младата и учудващо свежа бюфетчийка бе застанала зад шубера и скучаеше, защото нямаше посетители, още бе рано. Каубоят веднага по каубойски я подхвана:

— Данусечка… Р-радост моя… Колко се радвам да ви видя все така млада като зора, пълна като месечина, свежа като роса.

— Бре-е, че той бил мелез между каубой и поет — тихо продумах аз.

— Ех, че сте, Михас Иванавич…

— Аз не съм Михас. Аз съм Змагител21. Всичко ще преодолея.

— И мен.

— И вас — яростно отвърна преподавателят.

Направи жална физиономия, посочи бутилка коняк и затрогващо пропя:

— Дайте на бедния шут ей онази звездица.

Бюфетчийката се засмя.

— Какво му е — каза Шаблика. — Млад, ерген, лудее му се.

… Седнахме на една маса и пийнахме за запознанството.

— Е, тази история с Броник дълго ще им държи влага — каза Шаблика.

— Кой знае — отвърна каубоят — поет. — Ганчаронак е такова добиче, че няма да се откаже. Сякаш мрази за нещо замъка и много други неща. Той пусна мухата на Олшански. Усещам аз.

— Да — Шаблика въртеше очилата си в ръцете. — И аз бих го сметнал за мръсник, ако не бяхме двамата с него в гестапо.

— В гестапо ли? — учудих се аз.

— Ами да. Арестуваха ме поради съмнение, че водя нелегална дейност, но нямаха преки доказателства.

— А как се измъкнахте оттам?

— Те бяха продажни. Нашите рядко се продават. Може би един-двама. А те всички диреха подкупи. Та нашите платиха да ни освободят, и без друго нямаха доказателства. Ганчаронак, разправят, също мълчал като риба. Пък дето характерът му е мръснишки — това е отделна работа.

— Хич не ме интересува — отново кипна каубоят. — Това „бандитско изчадие“ няма да му го простя.

— А защо… — казах аз и млъкнах, замалко да задам нетактичен въпрос.

Змагител чоплеше кюфтето с вилицата.

— Не е тайна. Всички го знаят. След войната от глупост се натиках за няколко месеца в бандата, бях пърле, малолетно диване. Р-романтика дирех. Бях в един отряд от бандата на Боубел-Кулеш. Главатаря не съм го виждал. Пак добре, че срещнах добър човек. Шчука се казваше. Той ми обясни кое какво е. Но аз си изкупих вината. Благодарение на него и на мен отрядът се изпари като дим, част от него се предаде, а основната част заедно с Кулеш и Палински бяха обкръжени в блатата и избити до крак. Самият Кулеш потънал ранен в блатото. А той ще ми вика „бандитско изчадие“. Ама ха!

— Хайде, успокой се, — сложи ръка на рамото му Шаблика.

— Чуйте, кой е този с обърнатия каскет?

— А-а. Людвик Лапатуха — продума тъжно Шаблика. — Луд е. Кротък човек, понякога само приказва неразбираеми неща. Пък и този каскет. А кучетата ужасно го обичат. Видяхте ли? На тумби се мъкнат подире му. Страхува се само от кучета вълча порода и ги замерва с камъни.