Ковачница на мрак
- Автор: Эриксон Стивен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-474-1
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ковачница на мрак». Краткое содержание книги:
Все пак на равното можеше да върви по-бързо и да стигне до приятелите си много по-скоро. Финара извади меча си, който някога бе на баща й, Хуст Хенаралд. Беше мълчаливо оръжие, отпреди Пробуждането, но отлично. По дължината на острието минаваха лъкатушещи шарки, извити при дръжката. Вляво от нея морето Витр блестеше призрачно и блясъкът заигра пред очите й по лъскавия метал.
Финара тръгна през разядените канари и скоро стигна до равнината. Погледна стената от черна трева вдясно. В нея имаше по-тъмни пролуки, издаващи някои от скритите пътеки, утъпкани от зверовете, обитаващи Блещукаща съдба. Повечето бяха малки, използвани от сърноподобни животни, които Стражите виждаха много рядко, а и тогава — само блясък на люспеста козина, мярнала се за миг гърбица или високо вдигната, шмугваща се в тревата опашка. През други пролуки лесно можеше да мине кон — те бяха от хегестите, влечугоподобни глигани, грамадни и зли. Но преминаването на тези зверове през високите треви беше шумно и тя щеше да чуе всяко приближаване отдалече. А и хегестите не можеха да надбягат конен Страж: лесно се уморяваха или губеха интерес. Единственият им враг бяха вълците, привлечени от някой труп в равнината, в утъпкани участъци трева, плувнала в кръв и осеяна с раздрана козина.
Помнеше как бе чула веднъж такава битка в далечината, пронизителния, разкъсващ ушите вой на вълците и тежкия гневен рев на подгонения хегест. Такива спомени бяха неприятни и тя пак погледна с опасение високите треви.
В небето бавно се появиха звезди, като пръски Витр. Легендите разказваха за време без звезди, когато нощният купол бил ненакърним и дори слънцето не смеело да отвори самотното си око. Тогава камък и земя нямало, нищо нямало освен Мрак, първичната сила, във вид на нещо, което можело да се сграбчи, да се задържи в шепа и да се изсипе между пръстите. Дори по онова време в земя и камък да се бил таял някакъв живот, това било само обещание за бъдеща възможност.
Това обещание само чакало целувката на Хаоса, като животворяща искра и като противопоставяща се сила. Обгърнат от наложения ред, вътрешно присъщ на Мрака, Хаосът подел войната, която била животът. Слънцето отворило окото си и с това посякло на две цялото съществувание, разделяйки селението на този свят на Светлина и Мрак — а те също подели война помежду си, отразявайки борбата на самия живот.
В тези войни бил изваян ликът на времето. „Раждане се ражда и смърт свършва.“ Тъй бяха написали древните в пепелищата на Първите дни.
Финара не можеше да проумее описаното от тях съществуване. Щом нямаше време преди, нито време след, то не беше ли мигът на сътворението вечен и същевременно вечно мигновен? Не беше ли все още в своето пораждане и същевременно вечно умиращ?
Казваха, че в първата тъмнина нямало никаква светлина и че в лоното на светлината нямало никаква тъмнина. Но без едното другото не би могло да се разпознае като съществуващо — нуждаеха се едно от друго в самото утвърждаване на състоянията си, защото тези състояния съществуваха само в сравнение — не, всичко това объркваше мислите на смъртния, оставяше ума заклещен в понятия, скрити в сенки. Финара инстинктивно се плашеше от такива крайности, в мисъл, както и в поведение. Вкусвала беше горчивата отрова на Витр. Познавала беше ужасяващата пустота на непрогледния мрак. Дръпвала се беше уплашено от зноя на огъня и от заслепяващата светлина. За нея животът можеше да се вкопчи само в място точно като тази тънка граница, граница между две гибелни сили, и така да съществува в несигурност — в тези студени равнодушни сенки.
Светлината вече воюваше в дълбините на небесната нощ — звездите бяха доказателство за това.
Помнеше как бе коленичила, в мига на своето заклеване да служи като Страж, помнеше боязливото си присвиване в онази магическа пустота и убийствения студ на сферата от мощ, обкръжила Майка Тъма. И с онова смразяващо докосване, там, на челото й, й бе предложена някаква неустоима утеха, нашепване за пълно отдаване — страховете бяха дошли чак по-късно, с всяващите трепет секващи дъха последици. В края на краищата, преди да прегърне Тъмнината, Майка Тъма беше смъртна жена Тайст — не много по-различна от самата Финара.
„Но сега я наричат богиня. Сега коленичим пред нея и приемаме лика й като лик на самата Тъма, присъствието й — като самата първична сила. Какво е станало с нас, че толкова да затънем в суеверие?“
Предателски мисли бяха това — знаеше го. Играта на философа за отделяне на власт от вяра беше лъжа. Верите обхващаха целия диапазон, от почитането на всемогъщи духове в небето до вричане в любов пред мъж. От вслушване в гласа на божия воля до приемане правото на офицер да командва. Единственото различие бе в мащаба.