Убийствен бизнес

— Какво каза Креплин? — попита той рязко, думите му бяха малко неразчленени (е, всички ние бяхме изпили много шампанско).

— Обичайните швабски глупости. Поздравяваше ме за успеха с GBS. Ти каза ли му нещо?

— Даа, споменах, че сме имали проблем и че ти си го разрешил.

Преглътнах.

— Много свястно от твоя страна, Чък.

— Да, добре, винаги съм си бил глупак.

Аз останах много спокоен.

— Глупак? Ти? Я стига! Не знам за какво говориш.

— Така ли? — изгледа ме той.

Аз поклатих глава и свих рамене.

— Не ме ли будалкаш?

— За какво точно?

Настроението му като че ли се разведри.

— Мисля, че ставам параноик в моята напреднала средна възраст.

— Аз пък мисля, че през последните две седмици ни се струпа много на главите.

— Така е. — Той протегна месестата си дясна лапа.

— Въпреки всички глупости, които ни се струпаха, ние все още сме си приятелчета, нали?

— Можеш да се обзаложиш — уверих го аз, посягайки към ръката му. Но изведнъж се озовах в БМП28, тъй като Чък ме обви в една пиянска, бащинска прегръдка. Радвах се, че не може да види лицето ми — защото щеше да съзре вина. Добре, аз не бях го продал. Това си беше решение на Креплин. Но, отвръщайки на прегръдката му, аз все пак се чувствах като Юда.

— Трябва да се прибирам у дома — избъбри той. — Утре заминаваме при родителите на Мери Ан в Бъфало. Ако ти трябвам, ще бъда в офиса на двадесет и шести. Завиждам ти за Карибите, момче. Хвани малко слънчеви лъчи и заради мен.

— Ще видя какво мога да направя, шефе.

Когато той залитна да си търси палтото, аз започнах да се боя от втори януари — и от ужасната сцена, която той щеше да направи щом научи новината.

Но се опитах да сдържам подобни мисли. И през следващите няколко дни — опитвайки се да добие празнично настроение — хер Издател щеше да излезе и да пръска пари. Много пари. Както бях пресметнал — половината ми дългове бяха уредени, всичките ми кредитни карти бяха на нула, следващата част от премията щеше да погаси и банковия ми заем. После, на втори януари…

Така че защо да не пръсна малко мангизи? Все пак беше Коледа. А доктор Мортимър Гордън, зъболекарят, беше повече от щастлив да постави веднага новия ми преден зъб (особено след като беше направил моста преди месеци — и ми изпращаше все по-сприхави бележки).

— Беше време да се появите, мистър Алън — посрещна ме док Гордън, когато се изтърсих в кабинета му сутринта на двадесет и трети. — Бяхме започнали да се чудим дали не сте напуснал страната.

— Бях невероятно зает.

— Добре — кимна док Гордън, — радвам се, че намерихте време за това. Но в случай че по Нова година сте много зает и забравите за сметката ни, нашата практика сега е да приемаме Visa или Master Card — така че на излизане можете да оправите сметката в приемната. Сега отворете широко…

Три хиляди и двеста кинта за това кратко присядане в зъболекарския стол (макар че, трябва да призная, новата работа по моста беше значително подобрение на разбития стар изкуствен зъб, забит в устата ми от някакъв зъболекар на Морската пехота преди двадесет години).