Убийствен бизнес
- Автор: Кенеди Дъглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитър Добрев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Убийствен бизнес». Краткое содержание книги:
Тя вдигна чашата с шампанско от пясъка и я изпи на един дъх.
— Весела Коледа, Издателю — весело ме поздрави тя.
До края на деня между нас се установи тревожно примирие. На вечеря й разказах всичко за предложението за работа, уверявайки я, че не съм плел никакви интриги срещу Чък, че това е решение на Креплин. Тя не изглеждаше напълно убедена. Притесняваше се за това как Чък ще приеме новината и дали в компанията ще ме вземат за подло говно, което забива нож в гърба. После й споменах за заплатата и тя изглеждаше едновременно наелектризирана и загрижена.
— Това са луди пари — възкликна тя.
— Ще бъдем богати.
— Ще живеем удобно.
— Много удобно. И нали знаеш какво казват за парите — те ти дават възможности. Ако искаме да участваме в някое дружество, да наемем вила в Хемтънс, да имаме дете…
Тя ме прекъсна.
— Едно по едно, Нед.
Тук внимавай. Целунах я, прегърнах я и я привлякох към себе си.
— Ти си права — прошепнах аз. — Едно по едно.
Озареният от слънцето мързел в Невис постепенно ни принуди да се отпуснем, да се плъзнем в летаргията през останалата част от седмицата — никога не се събуждахме преди десет, закусвахме на терасата, правехме си дълги разходки по плажа, прекарвахме късния следобед в леглото, избягвахме компанията на нашите съотечественици в курорта, като се хранехме в някоя от сгушените на плажа бараки, където сервираха омари. Дните се сливаха неусетно. Ноктите ми пораснаха отново, претоварената ми нервна система започна да се успокоява. Макар че всички, в офиса имаха номера ми, телефонът не звънна нито веднъж. Домашното спокойствие се възстанови — но няколко пъти усетих как Лизи ме наблюдава загрижено.
И седмицата свърши. Приветствахме Новата година с бутилка шампанско и пиянска разходка по плажа, строполихме се на пясъка и оставихме топлата вода от залива да ни облива. Дрехите ни подгизнаха. На нас не ни пукаше. Лежахме по гръб и гледахме шоуто в небето. След дълго мълчание Лизи каза:
— Какво ще кажеш да не се връщаме.
— Да, разбира се…
— Сериозно говоря. Просто да кажем майната му. По дяволите кариерата, напрежението, безкрайното целуване на задници, безсънните тревожни нощи, натрупването на всички боклуци, от които нямаме нужда…
— Какво предлагаш? Да намерим остров като този и да се нанесем в колиба от трева?
— Това е прекрасна мечта, нали?
— Да, но…
— Какво?
— За една седмица ще се отегчим до смърт.
— Ти наистина имаш нужда от това, нали? — попита тя.
— От какво?
— От града. От напрежението. От търговията.
— Да, имам нужда. А ти?
— Така си мислех — отговори тя. — Сега не съм сигурна. Както и да е… край с моите тропически фантазии.
— Това е чудесна теория. Но…
— Знам. Връщаме се…
— Да. Връщаме се.
И рано на следващата сутрин ние се върнахме.
Сменихме изпъстрената от слънцето мараня на Бахамите за сивото манхатънско небе. Когато се приземихме, падаше лапавица. Включихме се в движението на BQE и запълзяхме бавно към града като част от погребално шествие. Премръзналият дъжд се стичаше надолу. Таксито беше претоплено, шофьорът надуваше естонски популярни ритми, а аз изведнъж бях обхванат от остро безпокойство. Лизи — усещайки опасенията ми — ми стисна ръката.
— За утре ли си мислиш? — попита тя.
Аз кимнах.
— Това е голям ден.
— Всичко ще бъде наред. Но запомни — това е просто работа, Нед.
Сънят не ме споходи през по-голямата част от тази нощ в Ню Йорк. Бях се отпуснал на дивана, загледан навън към проясняващото се небе. Взех си душ, обръснах се, облякох си тъмносивия двуреден костюм и се оттеглих към спалнята, където Лизи вече беше на крак.
— Приличаш на отговорен човек — каза тя и ме целуна леко по бузата. — Късмет!
Когато излязох от апартамента, беше едва седем. Улиците бяха пусти — а аз не исках да отивам в офиса преди десет. Преди Коледа Креплин беше споменал, че ще свърши работата веднага щом Чък влезе в девет, така че беше най-добре, ако се появя около час след като той бъде изхвърлен от помещенията.
Това ми даваше три часа за убиване. Беше сияйно ясна сутрин — по небето нямаше облаци, студът щипеше, но беше поносим, ако не спираш да се движиш. Така че залъкатуших бавно по Пето авеню, поръчах си Ню Йорк таймс и закуска в едно кафене до Гранд сентръл, изминах пеш целия път на изток до реката и накрая тръгнах полека обратно към Трето и Четиридесет и шеста. Погледнах си часовника. Така. Беше време.