Чест

— Хмм, така е. Защо мразят?

По-късно никой от двамата нямаше да си спомни на кого му е хрумнало да седнат на детската площадка. Пембе му обясни на разваления си английски, че работи във фризьорски салон и си е взела почивка, за да купи продукти за мляко с ориз. Разказа, че не е намерила лешници, каквито използвала в Истанбул, и ще се наложи да се задоволи с бадеми. За нейна изненада човекът я слушаше състрадателно. И през ум не й беше минавало, че мъж, който и да е мъж, може да проявява такъв интерес към готвенето.

— Значи сте туркиня? — попита той.

Не й хрумна да отговори, че е кюрдка — никога не се сещаше за това. Винаги минаваше малко време, докато го разкрие, сякаш си го спомняше едва по-късно.

— Lokumcu geldi hanim leblebilerim var18 — рече напевно мъжът.

Пембе го погледна неразбиращо, с разширени очи. За нейно изумление той се засмя и каза:

— Опасявам се, че това е всичко. Знам само няколко думи.

— Но откъде?

— Имах баба гъркиня — поясни мъжът — Беше от Истанбул. Научила ме е на една-две думи. О, тя обичаше този град.

Не спомена, че баба му е напуснала Истанбул в края на Османската империя, омъжила се е за търговец левантинец и чак до деня, в който издъхнала, тъгувала за съседите и дома си край Босфора. Вместо това се опита да си спомни и други думи, които се срещаха и в турския, и в гръцкия: cacik — caciki, avanak — avanakis, ispanak — spanaki, cifteteli — tsifteteti… Пембе се засмя на акцента му, като понаклони глава и затвори уста — универсалният жест, който правят всички, притеснени или от зъбите, или от щастието си.

Мъжът я гледа дълго, после рече:

— Дори не знам как се казвате.

Пембе вдигна от очите си няколко кичура коса и въпреки че рядко изреждаше наведнъж многото си имена и никога не ги превеждаше на английски, се чу да отвръща:

— Пембе Кадер. Означава Розова Орис.

Очакваше мъжът да вдигне вежди и да се засмее, но той не го направи. Само се взря в нея така, сякаш току-що е разкрила най-тъжната тайна.

— Името ви звучи като поезия.

Пембе вече знаеше английската дума за поезия. Знаеше я. Усмихна се. Усмихна се за пръв път от много време.

Отвори плика от сладкарницата и след като извади еклерите, предложи единия на мъжа, а другия остави за себе си. Той на свой ред я почерпи от хляба със стафиди. Двамата започнаха да ядат — в началото мълчаливо, после с плахи думи като „ако“, „може би“, „не съм сигурен, но…“ Малко по малко продължиха разговора, започнал от расизма и млякото с ориз.

Мъжът се казваше Елиас. Подобно на Пембе, и той беше дошъл в Лондон преди около осем години. Харесваше града и не се притесняваше, че се чувства чужденец, защото дълбоко в себе си бил именно такъв: чужденец навсякъде. Докато го слушаше, Пембе на няколко пъти съжали, че не знае по-добре английски. Но не е задължително да знаеш прекрасно даден език, за да го говориш, нали така? Със съпруга й говореха на един език, а вече почти не разговаряха.